КНИГА ВТОРА: АТЛАНТИДА И АТЛАНТИТЕ

По време на Златния век, Боговете, в одежди от ефирен въздух, ходели сред хората.

Хезиод, "Дела и дни"

Жреците на Древен Египет грижливо са пазили спомена за един обширен континент, който някога е заемал голяма част от Атлантическия океан, и за една могъща цивилизация, погълната заедно с този континент от праисторическа катастрофа.

Ето с какви слова Платон разказва това предание според думите на Солон, който го е взел, както самият той твърди, от египетските жреци: "Атлантическото море тогава било плавателно, а пред протока, който вие наричате Херкулесови стълбове (понастоящем Гибралтарски проток ), се намирал остров, по-голям от Либия и Азия, взети заедно. От този остров човек можел лесно да премине към други острови, а от тях - към целия континент, който обгражда отвсякъде вътрешното море; защото онова, което е отсам протока, за който говорим, е подобно на пристанище с тесен вход, но онова отвъд е същинско море, а земята, която го заобикаля - същински континент... На този остров, наречен Атлантида, властвали царе с велика и чудна мощ; целият остров бил под тяхно владение, както и много други острови и някои части от континента. Освен това, отвъд протока, те царували и над Либия чак до Египет, и над Европа чак до Тирения".

Ето това разказва Платон в началото на прочутия си диалог Тимей, или относно Природата. Ала има и още. В един друг диалог, озаглавен Критий, или относно Атлантида - диалог, от който е запазена само първата част - Платон описва надълго и нашироко острова Посейдонис, неговия град със златни порти,обграден от канали, разположени на етажи, неговия храм, неговия съюз от царе жреци, на следствен и независими владетели, неразривно свързани помежду си с една конституция - дело на Божествен основател, когото той назовава с името Нептун. Този любопитен фрагмент прекъсва точно на описанието на разцвета на този народ, който, след като дълго време останал верен на своите предавани в наследство добродетели, накрая изпаднал в непоправим упадък поради обзелите го натрапчиво властолюбие и поквара.

Колкото и кратък да е, този фрагмент е безкрайно вдъхновяващ, защото отваря пред нас простора към едно далечно минало, което дългите отминали векове и мълчанието на летописите са скрили от погледа на историята. Посредством елинизираните форми на тази картина, оставаме поразени от чудния колорит на тия нрави и обреди, в които патриархалната простота се слива с бляскавия разкош на Вавилон и величието на фараоните. Платон разказва, че островът Посейдонис, последна отломка от големия континент Атлантида, е бил разрушен и потопен от катастрофа, случила се девет хиляди години преди времето на Солон. Страбони Прокъл съобщават същите факти. Нека добавим, че египетските жреци, разказали това предание на гръцките пътешественици, твърдят, че то им е дадено от самите атланти чрез една далечна, но непрекъсната приемственост и че те са казали на Солон: "Вие, гърците, говорите за един-единствен потоп, обаче преди него е имало още няколко" - което е потвърдено от съвременната геология, открила следите от тези последователни потопи в отложените един върху друг земни пластове. Скелетите на мамути, на други животни, а накрая - и човешките вкаменелости, намерени в пластове от терциера и кватернера, и до днес са единствените свидетелства за тези далечни епохи на земното кълбо.

А междувременно, докато очакваме една по-чудодейна наука да съживи този изгубен свят, откритията на океанографията дойдоха, за да потвърдят тези древни предания. Те разкриват гръбнака на Атлантида, издигащ се стръмно над океанското дъно, и сега ни позволяват да отгатнем нейните очертания.

Сондажите на Атлантическия океан доказаха съществуването на огромна верига от подводни планини,покрити с вулканични отломки, които се простират от север на юг.1 Тази верига се извисява почти внезапно от дъното на океана до височина 9000 стъпки. Азорските острови, остров Сао Пауло, остров Възнесение и архипелагът Тристан да Куня са най-високите ѝ върхове. Единствено тези връхни точки на изчезналия континент все още се издигат над вълните. От друга страна, трудовете по антропология и сравнителна етнология на Льо Плонжон, на Катрьофаж и на Банкрофт са доказали, че всички раси на земното кълбо(черната, червената, жълтата и бялата) някога са обитавали Америка, която вече е съществувала отчасти по времето на Атлантида и е била свързана с нея първоначално. Забелязани са също и поразителни аналогии между древните паметници в Мексико и в Перу и архитектурата в Индия и в Египет. Служейки си с всички тези документи и добавяйки към тях преданията на индианците от Северна, Централна и Южна Америка, както и тези на всички други народи относно потопа, г-н Скот-Елиът се е опитал да направи възстановка на историята на Атлантида, значителна част от която се състои от хипотези, но която образува едно хомогенно цяло и убедителна съвкупност.2 От друга страна, д-р Рудолф Щайнер, надарен с висока езотерична култура и специално ясновиждане, е споделил със завладяващо новаторство и поразителна дълбочина своите прозрения за физическия и психичния строеж на атлантите във връзка с по-ранното и по-късното човешко развитие.

Нека първо обобщим геоложката история на Атлантида според Скот-Елиът.

Преди един милион години Атлантида е била свързана в по-отдалечения си край с голяма част от Източна Америка, вече изникнала от водите на океана.

Тогава тя не само заемала цялото пространство, представляващо сегашния Мексикански залив, но и се простирала далеч отвъд, на североизток, като обширен географски нос, включващ в себе си днешна Англия. Задълбочавайки се и извивайки се на юг, тя образувала още един нос към Африка. Тогава била изникнала от океана само Северна Африка. Един морски ръкав я отделял от Атлантида, така че човешките раси, родени и развили се на този континент, можели да достигат направо до Англия, а по-нататък - и до Норвегия. От другата страна те трябвало само да пресекат един тесен канал, за да преминат в Северна Африка и оттам - в Южна Азия, която някога била част от Лемурия.

След първия потоп преди 800 000 години, Атлантида, разцепена на две от горе до долу, била откъсната от Америка чрез един пролив. От източната страна тя запазила формата си на отворена раковина, докато Ирландия и Англия, слели се с новопоявилата се Скандинавия, образували с нея огромен остров.

При един нов катаклизъм преди 200 000 години, Атлантида се разделила на два острова: един голям на север, наречен Рута, и друг по-малък на юг, наречен Даития. В онази епоха днешната Европа вече била образувана. През тези три периода връзката на Атлантида със Северна Африка и Европа била все още лесна.

Тя била внезапно прекъсната преди 80 000 години от ново геоложко сътресение. Тогава от древната и обширна Атлантида останал само островът, който Платон нарича Посейдонис, последният къс от големия остров Рута, разположен на еднакво разстояние от Америка и Европа.

Остров Посейдонис на свой ред бил потопен през 9564 г. преди Христа, според онова, което египетските жреци разказали на Солон.

Така бавно, но сигурно старата Атлантида излиза от дъното на океана. Сякаш виждаме как воалите на булото на хилядолетията се отдръпват един след друг и очертанията на една изчезнала цивилизация се оформят пред нашия взор с все по-отчетливи линии, с все по-ярки цветове. Първоначално там има изумителен разцвет на живота, тропически рай на едно човечество, все още полудиво, но сякаш омаяно и потопено в Божественото. След това идва дълга поредица от борби, последвани от един владетелски съюз на Царе Посветени

- плодотворно затишие в тази смесица от раси, в тази огромна човешка пещ, от която трябвало да излезе чистото злато на арийската раса. После настъпва упадъкът и властта на черната магия, която запратила върху света глутницата от страсти и отприщила силите на бездната.

Нека се опитаме да уловим в няколко щрихи тези бързо прелитащи видения.

Атлантският период, чиито геоложки етапи очертахме току-що, представлява в историята преходът от животинското към човешкото, или по-точно казано, накратко - първото развитие на съзнателния Аз, откъдето трябвало да избликнат висшите способности на човешкото същество, също като цвете от пъпка. Във всеки случай, ако по своята физическа обвивка примитивният атлант е бил по-близък до животното,отколкото до сегашния човек, нека не си представяме в негово лице едно деградирало същество като днешния дивак - неговият изроден потомък. Със сигурност анализът, разсъждението и синтезът, които са нашите завоевания, са съществували у него само в зачатъчно състояние. От друга страна, той притежавал във висока степен определени психични способности, които трябвало да атрофират в по-късното човечество: инстинктивното възприемане на Душата на нещата, своеобразното "второ зрение" в будно и сънно състояние, а с това - и изключително изострени сетива, здрава памет и импулсивна воля, чието действие било упражнявано по магнетичен начин върху всички живи същества, а понякога - дори и върху стихиите.

Първобитният атлант, който боравел със стрела с каменен връх, имал стройно тяло, много по-гъвкаво и по-малко плътно, отколкото това на сегашния човек, по-подвижни и по-гъвкави крайници. Неговото искрящо и втренчено око, подобно на змийско, сякаш се впивало дълбоко в почвата, вмъквало се под кората на дърветата и в душата на животните. Ухото му чувало как расте тревата и как крачат мравките. Полегатото му чело и конският му профил напомняли онези на някои индиански племена в Америка и скулптурите на храмовете в Перу.

Твърде различна от нашата била онази природа, представляваща жизнената среда на атланта. Тогава имало дебел слой облаци, надвиснал тежко над земното кълбо.2 Слънцето започнало да го пронизва едва след атмосферните конвулсии на първите катаклизми. Лишен от слънчевите лъчи, човекът от онова време, укротител на зверове и растениевъд, живеел в близко единение с пищната и гигантска флора и с дивата фауна на Земята. Тази природа била някак прозрачна за него. Душата на нещата му се явявала в мимолетни проблясъци, в цветни еманации. Водата от изворите и реките била много по-лека, по-флуидна от днешната, но същевременно и по-живителна.

Пиейки от онази вода, човек се изпълвал с мощните излъчвания на земята и на растителния свят. Звънтящият въздух бил по-топъл и по-тежък от нашата кристална, лазурна атмосфера. Понякога над планинските хребети или над горските върхари се носели приглушени бури - без гръмотевици, със своеобразно пращене, подобно на дълги огнени змии, обвити в облаци. А на атланта, приютен в своите пещери или в хралупите на исполински дървета, наблюдавайки тези огнени явления във въздуха, му се струвало, че може да различи в тях променящи се форми, живи Духове. Огънят Принцип, Огненото Начало проникващо всички неща, тогава оживотворявало атмосферата с хиляди метеори. Като ги съзерцавал, атлантът забелязвал, че има определено въздействие върху тях, че е способен да привлече тези облаци,изпълнени със стаен огън, и да си служи с тях, за да плаши горските чудовища, огромните зверове и птеродактилите, тези страховити крилати дракони, оцелели от лемурийския свят. Едва доста по-късно, когато черната магия станала единствената религия на голяма част от Атлантида, човекът бил принуден да злоупотребява с тази сила до такава степен, че я превърнал в ужасяващ мащабен инструмент за унищожение.

Следователно първобитният атлант бил надарен със своеобразна природна магия, отломъци от която са се запазили у някои диви племена. Той имал власт над природата посредством погледа и гласа си. Неговият примитивен език, състоящ се от подражателни викове и пламенни междуметия, бил постоянен призив към невидимите сили. Атлантите омагьосвали змии с хипнотичната си мощ, опитомявали огромни свирепи диви котки. Тяхното въздействие върху растителното царство било особено енергично. Те умеели да черпят от растенията жизнената им сила по магнетичен начин; знаели също и как да ускоряват техния растеж, като им давали от своя живот, и как да извиват гъвкавите клони на храстовидните дървета във всички посоки. Именно по този начин били построени първите атлантски села: от умело преплетени дървета, живи убежища с гъст листак, които служели за жилища на многобройни племена.

Когато, след неистовото си тичане и ловуване, атлантът си почивал в покрайнините на девствените гори или по бреговете на големите реки, потапянето на Душата му в тази разкошна природа събуждало в него някакво религиозно чувство. И това инстинктивно чувство у него се обличало в музикална форма - защото в края на деня, с падането на тайнствената и дълбока нощ, всички шумове заглъхвали. Замлъквало бръмченето на насекомите и съскането на влечугите. Внезапно притихвали ревовете на зверовете и крясъците на птиците. И тогава вече не се чувало нищо друго освен монотонният ромон на реката, над който се носел, като лек дим, далечният шум на водопада. Всички тези гласове били нежни като гласовете на морската раковина, която нявга странстващият ловец поднасял до ухото си на брега на океана. И атлантът слушал... Все слушал... Скоро вече чувал единствено тишината... Ала тогава, вглъбен в себе си и сам станал звучащ, подобно на морската раковина, той дочувал един друг глас... Този глас звучал зад всички останали гласове и през тях, отвъд тишината!... Сякаш идвал едновременно от реката, от водопада, от гората и от въздуха. Този глас се разгръщал в две възходящи ноти, повтарящи се безспир: ритмичен напев като този на вълната, която се разбива в брега и бива погълната от пясъка. Тези две ноти мълвели:

- Та-о!... Та-о!...

И тогава атлантът изпитвал смътното чувство, че това е гласът на Едно Велико Същество, Което диша във всички същества - и повтарял с чувство на простодушно, Боготворящо Благоговение:

- Та-о!... Та-о!

И това била цялата му молитва, но тя съдържала, в един единствен дъх, интуитивното усещане за онова, което е най-дълбоко и най-възвишено във всяка религия.

Нощем започвал друг живот за атланта - живот на сънища и видения, пътуване през чудни светове.Етерното и астралното му тяло, по-слабо свързани с материалното тяло, отколкото нашите етерни и астрални тела, му давали възможност да се извисява с по-голяма лекота в свръхфизическата сфера. И тогава Духовният свят, който е вътрешността на Всемира, избликвал в Душата на този първобитен човек като изобилни потоци от Светлина. В своето будно състояние, атлантът не виждал нито Слънцето, нито планетите, нито небесната синева, нито небосвода, скрит от него под тежкия облачен слой, с който тогава било покрито земното кълбо. В съня си, той не виждал също и материалната им форма, но Душата му,излъчена от тялото, се къпела във Всемирната Душа, а Космичните Йерархии, оживотворяващи Земята и планетите, му се явявали във внушителни и величествени форми. Понякога той виждал Ману - Бащата, Родоначалникът на расата - да му се явява под формата на странстващ старец с тояжка. Воден от него, спящият имал усещането, че пробива тежкия похлупак от водни пари и се извисява, извисява все повече и повече. Изведнъж той съзирал себе си в центъра на огнена сфера, около която в кръг обикалял поток от сияйни Духове, някои от които се навеждали към него и приятелски му подавали Чашата на Живота или Лъка на Битката.

- Ти си в сърцето на Планетарния Дух на Земята - казвал му Ману; - но над него има и други Богове.

И сферата се разширявала по удивителен начин. Съществата на Огъня, които се движели в нея, ставали тъй фини и прозирни, че през този ефирен воал човек можел да съзре пет други концентрични сфери, всяка от които изглеждала отдалечена от съседната на огромно разстояние и последната от които греела като сияйна точка. Отнесен като стрела в своето видение, атлантът се впускал от една сфера в друга. Виждал величествени лица, коси от пламък, очи, огромни и дълбоки като бездни, но не можел да достигне до последната сфера - мълниеносното огнище.

- Ето това е мястото, отдето всички ние произхождаме - казвал му Ману.

Накрая Божественият Водител връщал обратно на Земята космичния пътешественик, който за миг се потопил във Всемирната Душа, отдето се излъчват Архетипите - Първообразите. Прекосявали отново парообразната одежда на земното кълбо и докато преминавали оттам, Водителят му показвал сродните като сестра и брат космични тела, все още невидими за физическите му очи, светилата на бъдещото човечество: тук - зловещата Луна, заседнала насред черни облаци като претърпял крушение кораб сред подводните скали, а там - Слънцето, изплуващо от море от пари също като червен вулкан.

Събуждайки се от своя сън, атлантът имал вътрешната увереност, че е пребивавал в един Висш свят и, че е бил в общение с Боговете - защото той пазел спомена за това, но често бъркал живота си насън с живота си в будно състояние. За него Боговете били закрилници, спътници, с които живеел на приятелска нога. Не само че бил техен гост нощем, но понякога му се явявали и посред бял ден. Той чувал гласа им във ветровете, във водите, получавал съветите им. Неговата устремна Душа била толкова наситена с диханието им, че понякога ги усещал вътре в себе си, като им приписвал своите действия и вярвал, че е един от тях.

И така, нека си представим как този див човек, който денем е ловец на мамути и диви бикове, този ловък убиец на летящи дракони, нощем се превръща в нещо като невинно дете, скитаща се малка Душица - animula vagula, blandula, отнесена от буйните потоци на един друг свят.

Ето какъв бил раят на виденията у първобитния човек от времето на Атлантида. Нощем той пиел от вълните на Лета, забравял дните си, пропити с пот и кръв. Ала той връщал в своя ден късчета от своите великолепни видения и продължавал да ги следва даже и в неистовото си ловуване. Тези видения били неговото Слънце и те отворили светлозарни процепи в толкова заплетения безпорядък на тъмните му, непроходими дебри. След смъртта си, атлантът отново започвал своя сън, но в по-широк мащаб, от едно прераждане в друго. И когато след векове се прераждал в люлка от лиани, под водопади от обилна зеленина в горите, задушливи от жега и миризми, тогава от това негово космическо пътешествие му оставало смътно озарение и някакво леко опиянение.

Така в ония първобитни времена се смесвали нощта и денят, будното и сънното състояние, реалността и виденията, животът и смъртта, отсамното и отвъдното, и се сливали у човека в някакъв необятен сън, в движеща се панорамна картина върху полупрозрачна тъкан, която се разгръщала в Безкрая. И нито Слънцето, нито звездите не пробивали облачната атмосфера - но човекът, приспиван в люлката си от Невидимите Йерархии, дишал Боговете навред.

Далечният спомен за онази епоха е породил всички легенди за земния Рай. Обърканият спомен за него се е предавал и видоизменял от век на век в митологиите на различни народи. У египтяните това е царуването на Боговете, предшестващо управлението на Шесу-Хор, Слънчевите Царе, или Царете Посветени. В Библията това е Едем - Райската градина на Адам и Ева, охранявана от Херувимите. У Хезиод, това е Златният век, когато "Боговете, в одежди от ефирен въздух, ходели по Земята".Човечеството трябвало да развие други способности и да направи нови завоевания, но колкото и да се изреждат расите една след друга, колкото и да се наслояват хилядолетията едно върху друго, колкото и катаклизмите да връхлитат един след друг, а земното кълбо - да променя своя облик, то ще запази незаличимия спомен за онова време, когато хората са били в пряко общение със силите на Всемира. Този спомен може да променя своята форма, но пребъдва като неугасим копнеж по Божественото.

Според езотеричното предание, атлантската цивилизация, ако се върнем назад към нейния произход,обхваща около един милион години. Това първо човешко общество, тъй далечно и тъй различно от нашето, от което все пак произхождаме, представлява легендарното човечество преди Потопа, за който разказват всички митологии. Четири потопа, както вече казахме, четири велики катаклизма, разделени помежду си от дълги хилядолетия, разяждали постепенно стария континент, последните останки от който щели да рухнат с остров Посейдонис, оставяйки след себе си днешна Америка, която още отначало била здраво прикрепена към своя континентален блок и която се разширявала от страната на Тихия океан, докато самата Атлантида, подкопавана отдолу от подземния огън, се разпадала и отстъпвала пред океана. През тези хиляди векове, няколко ледникови периода, причинени от леки колебания на оста на Земята в нейната орбита, прогонили народите от Севера към екватора, а тези от централните райони изтласквали многократно другите назад към двете земни полукълба. Имало масови преселения, войни и завоевателни походи. Всяко геоложко сътресение било предшествано от период на разцвет и период на упадък, като сходни причини довеждали до сходни последствия. Седем подраси, или разновидности на голямата родоначална атлантска раса се образували и господствали последователно над останалите, смесвайки се с тях. Сред тях разпознаваме първообразите на всички раси, разпространени понастоящем по земното кълбо: червената,жълтата и бялата - корен на новата голяма родоначална раса, т.е. семитско-арийската раса, която трябвало ревностно да се отдели от другите, за да започне нов човешки цикъл. Там намираме също, макар и като подразделение, черната раса, затънала вече в упадък като останка от старото лемурийско човечество, от което чрез кръстоски произхождат тъмнокожите и малайците.

От бурната история на тези народи, в преданието на Адептите са се съхранили само едрите щрихи и главните събития. В нея първо е отбелязано, у Платон, преобладаващото явление на спонтанна теокрация и всеобщо управление, възникнало от тази смесица от раси не чрез груба сила, а посредством своеобразна естествена и благотворна магия. Един владетелски съюз от Царе Посветени царува мирно в продължение на векове, а Йерархията на Божествените Могъщи Същества е повече или по-малко отразена в тези импулсивни, но покорни човешки маси, в които засилващото се усещане за собствения аз все още не е развило гордостта. Ала щом това себеусещане избухне, черната магия се надига срещу бялата като нейна съдбовна сянка и неин вечен противник - змия с криволичещи извивки, с отровен дъх, която от този момент нататък никога не ще престане да заплашва човека, търсещ могъщество. Тогава и двете страни имали естествена власт над стихиите, която днешният човек вече е изгубил. Оттам - и чудовищните битки, завършили с тържеството на черната магия и с пълното изчезване на Атлантида. Нека направим кратък обобщен преглед на тези премеждия.

Първата подраса на атлантите се наричала рмоахали. Тя се развила на един географски нос на Лемурия и се установила в южната част на Атлантида, във влажна и гореща област, населена с огромни допотопни животни, обитаващи обширни блата и тъмни гори. Фосилни останки от тях са открити във въгледобивните кариери. Това била войнствена раса на исполини с червеникавокафява кожа, които действали под влиянието на силни колективни състояния. Името ѝ идва от бойния вик, чрез който се събирали нейните племена и всявали ужас сред враговете си. Техните вождове имали усещането, че действат под давлението на силни импулси, идващи отвън, които нахлували в тях на мощни вълни и ги тласкали към завладяване на нови територии. Ала щом набезите приключели, тези импровизирани водачи се връщали отново в общата маса хора и всичко било забравяно. Имайки твърде слаба памет и никакъв комбинативен усет, рмоахалите скоро били победени, изтласкани или подчинени от другите клонове на атлантската раса.

Тлаватлите, със същия цвят на кожата като своите съперници - дейна, гъвкава и хитра раса, предпочитали суровите планини пред богатите равнини. Те се оттеглили там като в крепости и ги превърнали в опорна точка на своите набези. Този народ развил паметта, честолюбието, уменията на вождовете, както и един закърнял зачатък на преклонението към предците. Въпреки тези нововъведения,тлаватлите играели едва второстепенна роля в атлантската цивилизация, но благодарение на своята сплотеност и упоритост, те са се задържали по-дълго от останалите на древния континент. Последната отломка от него, остров Посейдонис, бил населен главно с техни потомци. Скот-Елиът вижда в тлаватлите предци на дравидската раса, която се среща и до днес в Южна Индия.

Толтеките, чието име се възражда сред мексиканските племена, имали задачата да изведат атлантската цивилизация до апогея на нейното развитие. Това бил народ с бакърен цвят на кожата, висок ръст, силни и правилни черти. Към смелостта на рмоахалите, към ловкостта на тлаватлите, толтеките прибавили по-вярна памет и дълбока потребност от почит към своите вождове. Старейшината мъдрец, успешният предводител и неустрашимият воин били на почит. Качествата, предавани доброволно от баща на син, се превърнали в основополагащ принцип на патриархалния живот и така традицията се вкоренила в расата. По този начин било основано и утвърдено жреческото царуване. То било съградено върху Мъдрост,предоставена от Висши Същества, духовни наследници на родоначалника на расата Ману - Същества,надарени с ясновиждане и прорицателство. Следователно можем да кажем, че тези царе жреци се превърнали в Царе Посветени. Велико било могъществото им в течение на дълги векове. То бликало от едно изключително разбирателство помежду им и от едно интуитивно общение с Невидимите Йерархии. Това могъщество упражнявало своята власт дълго и блажено. Укрепено в своите Тайнства, то се обградило с религиозно величие и внушителна тържественост, съобразени с онази епоха на простодушни чувства и силни усещания.

В дъното на залива, образуван от Атлантида, на около петнадесет градуса над екватора, толтекските царе построили столицата на континента - царствен град, едновременно крепост, храм и морско пристанище. Природата и изкуството се състезавали да го превърнат в нещо неповторимо. Той се извисявал над плодородна равнина, върху горист хълм, последното възвишение от голяма планинска верига, която го обграждала с внушителния си циркус. Един храм с яки квадратни колони увенчавал града. Стените и покривът му били покрити с онзи специален метал, наречен от Платон орихалк - вид бляскава сплав на бронз със сребро и злато, любим разкош на атлантите. Отдалече се виждало как блестят портите на този храм. Оттук и името: Градът на златните порти. Най-голямата своеобразност в атлантската метрополия, както е описана от автора на диалога Тимей, се състояла в нейната водоснабдителна система. Зад храма, в една гора, от земята бълбукал мощен извор с чиста вода, като река, избълвана от пастта на планината. Той извирал от едно водохранилище по подземен канал, отвеждащ тази водна маса от едно езеро в планината. Изворът прераствал в широк водопад, падащ на каскади, образувайки около града три кръга от канали, които му служели както за водоснабдяване, така и за защита. По-нататък тези канали били свързани със система от лагуни и с морето, по които флотилиите докарвали стоки от далечни земи. Градът бил разположен на етажи между каналите, в подножието на храма. Ако трябва да вярваме на Платон, върху високите диги на тази колосална архитектура, които укрепявали каналите, се виждали извисяващи се край тях стадиони, хиподруми, атлетически школи и дори специален квартал, запазен за чуждестранни посетители, приютили се в града.

По време на първия разцвет на Атлантида, Градът на златните порти бил притегателна точка за всички нейни народи, а храмът му бил сияйният символ, оживотворяващият център на нейната религия. Именно в този храм се провеждали ежегодните събрания на царете от съюза на Атлантида. Върховният владетел на метрополията ги призовавал да изгладят разногласията между атлантските народи, да обсъдят общите си интереси и да решат дали ще има мир, или война с вражеските племена на владетелския съюз. Войната между царете в този съюз била строго забранена, така че всички останали трябвало да се обединят срещу онзи, който наруши Слънчевия мирен договор.2 Тези обсъждания били придружени от внушителни религиозни обреди. В храма се извисявала бронзова колона, върху която били гравирани, наред със знаците на свещения език, и поученията на Ману, родоначалника на расата, както и законите, въведени от неговите следовници в хода на вековете. Тази колона била увенчана със златен диск - образ на Слънцето и символ на Върховната Божественост. Тогава Слънцето рядко пробивало облачната обвивка на Земята, но това царствено светило било още по-почитано именно по тази причина: защото лъчите му едвам докосвали върховете на планините и челото на човека. Наричайки себе си Синове на Слънцето, царете на владетелския съюз имали предвид, че мъдростта и могъществото им са дошли при тях именно от сферата натова светило. Разискванията били предшествани от всевъзможни тържествени очиствания. Царете,обединени в молитва, отпивали от златна чаша вода, наситена с благоуханията на най-редките цветя. Тази вода се наричала Нектарът на Боговете и символизирала всеобщото вдъхновение. Преди да вземат дадено решение или да съставят даден закон, те преспивали една нощ в светилището. На сутринта всеки разказвал своя сън. После царят на престолния град се стараел да събере всички тези лъчи, за да извлече от тях пътеводната Светлина в делото. Едва тогава, след като било постигано съгласие между всички, бил обнародван новият указ.

Така, в апогея на атлантската раса, една интуитивна и чиста Мъдрост се изливала от Висините върху тези примитивни народи. Тя се вливала в тях като планинската река, която обгръщала метрополията с бистрите си струи и се спускала от канал на канал в плодородната равнина. Когато един от Царете Посветени споделял златната чаша на Вдъхновението с любимите си поданици, те имали усещането, че пият Божествена напитка, оживотворяваща цялото им същество. Когато мореплавателите, приближавайки се към брега, съзирали металния покрив на слънчевия дворец да блести отдалече, те били убедени, че виждат как от храма, увенчаващ Града на златните порти, излиза лъч от незримо Слънце.

Развитието на материалното богатство под управлението на царете първожреци от расата на толтеките неизбежно получило ответен гибелен удар от съдбата. С нарастващото себесъзнание се събудили горделивостта и властническият дух. Първият изблик на зли страсти се случил у една раса, съюзена с толтеките. Тази раса била кръстоска с лемурийци, с възчерна кожа с жълтеникав оттенък. Туранците в Атлантида били предци на туранците в Азия, а също и основатели на черната магия. Така на бялата магия -безкористната работа на човека в хармония с Йерархиите от Висините, се противопоставя черната магия -призоваване на нисшите сили, под ударите на камшика на властолюбието и похотта. Туранските царе искали да властват, да се възползват и да се наслаждават, смазвайки своите съседи. Те нарушили братското съглашение, свързващо ги с толтекските царе, и променили обредите. Били въведени кървави жертвоприношения. Вместо от чистия нектар на Божественото Вдъхновение, те пиели от черната кръв на бикове, привличаща демонични влияния. Разрив с Висшите Йерархии и сключване на съглашение с нисшите сили - това била първата организирана стъпка на злото. Така никога не се е раждало нищо друго освен анархия и разруха, понеже това е съюз с една сфера, чийто ръководен принцип е разрушението и анархията. Там всеки иска да срине другия за своя полза. Това е войната на всички срещу всички,империята на алчните ламтежи, насилието и терора. Черно-магьосникът не само влиза във връзка с пагубните сили, които са отпадъчните продукти на Космоса, но и сътворява нови чрез мисъл-формите, с които се обгражда - астрални, несъзнателни форми, които натрапчиво го преследват, превръщайки се в негови жестоки тирани. Той плаща за престъпното си удоволствие да потиска и експлоатира себеподобните си, ставайки сляп роб на по-безпощадните от него самия палачи, ужасните призраци, демоните на халюцинациите, лъжовните богове, които е сътворил. Такава е същността на черната магия, развила се по време на упадъка на Атлантида до колосални размери, които оттогава насам никога не са достигани отново. Човечеството е видяло чудовищни култове. Видяло е храмове, посветени на гигантски змии, на живи птеродактили, поглъщащи човешки жертви. Могъщият и властен мъж бил боготворен от тълпи роби и жени.

Още щом, посредством атлантската поквара, жената се превърнала в инструмент за удоволствие, сладострастната дива разюзданост се разгърнала с нарастваща сила. Многоженството се разрасналo. Оттам - и израждането на човешкия род у нисшите раси и у част от народите на Атлантида. Безумният култ към собствения аз все още бил облечен в наивна и странна форма. Богатите имали навика да поставят в храмовете собствените си статуи от орихалк, злато или базалт. Установил се цял обреден култ, в който специални жреци се покланяли на тези нелепи идоли на човешката личност. Това дори е единствената форма на скулптура, позната на тези атланти.

Век след век, злото все повече се натрупвало: избухналият и развилнял се порок, яростните изстъпления на егоизма и анархията се ширели толкова много, че цялото население на Атлантида било разделено на два лагера. Около толтекските царе се събрали малцина, останали верни на древната традиция - всички други приели мрачната религия на туранците. Войната между отслабената бяла магия и нарастващото черно-магьосничесто, на което Атлантида служела като сцена за разгръщане на действието, преминала през неизброими премеждия. Едни и същи фази настойчиво се повтаряли с истинска ожесточеност. Много преди първата катастрофа, разтърсила континента, Градът на златните порти бил превзет от туранските царе. Първожрецът на Слънчевите Царе бил принуден да потърси убежище на север при един цар, съюзник на тлаватлите, където се установил с ядро от верни люде. От този момент нататък започнали големите преселения на изток, докато самата атлантска цивилизация само западала. Туранците окупирали метрополията и така кървавият култ осквернил Храма на Слънцето. Черната магия тържествувала. Покварата и извращенията се разпрострели до плашещи размери в това импулсивно човечество, все още лишено от юздите на разума. Свирепостта на хората плъзнала като зараза даже и в света на дивите зверове. Огромните котки, първоначално опитомени от атлантите, се превърнали в свирепи ягуари, тигри и лъвове. Накрая безпорядъкът превзел стихиите и цялата природа - неизбежно възмездие за черната магия. Първата катастрофа откъснала Атлантида от зараждащата се Америка.Последвали я и други, разделени помежду си от дълги времеви интервали.

Четирите големи катастрофи, погълнали този превъзходен континент, нямали същия характер като катаклизмите в Лемурия. Виждаме във всичко това играта на едни и същи могъщи сили, но те се проявяват по различен начин под въздействието на различни импулси.

Земята е живо същество. Нейната твърда минерална кора е само тънка обвивка в сравнение с вътрешността на кълбото, съставено от концентрични сфери фина материя. Те са сетивните и възпроизводителните органи на планетата. Хранилища на първични сили, тези трептящи недра на земното кълбо откликват магнетично на движенията на човечеството. Те по някакъв начин складират в себе си електричеството на човешките страсти и периодично го изпращат обратно на повърхността в огромни количества.

В епохата на Лемурия, отприщването на грубата животинска природа причинило избликването на земния огън направо от повърхността на земното кълбо и така лемурийският континент се превърнал в нещо като кипяща солфатара, с която хиляди вулкани се устремили да изтребят с огън този свят, гъмжащ от безформени чудовища.

В епохата на Атлантида, въздействието на човешките страсти върху възпламенената Душа на Земята било по-сложно и не по-малко страховито. Черната магия, тогава в цялата си мощ, действала пряко върху центъра на Земята, откъдето черпела своята сила. Чрез това тя възбуждала други импулси в кръга на стихийния огън. Този огън, идващ от дълбините по криволичещи пътища, се натрупвал в пукнатините и пещерите на земната кора. И тогава Космичните Йерархии, управляващи планетарните движения, придали на тази фина стихия (която обаче има грамадна сила на разширение) хоризонтална посока на запад. Оттам - и сеизмичните трусове, които от време на време разтърсвали Атлантида от изток на запад и чиято главна ос била паралелна на линията на екватора. От началната до крайната им точка, тези вълни от подземен огън дълбаели и подкопавали земната кора на древния континент. С рухването на основата под самата нея, Атлантида пропадала къс по къс и накрая се сгромолясала в морето заедно с голяма част от своите обитатели. Ала докато потопеният континент изчезвал, на запад изниквала друга суша с нейната бариера от върхове - защото, достигнали края на своите огромни вълнообразни движения, тези вълни от недрата на разбунената планета, тези гигантски вълни от вътрешен огън, издигнали, под формата на вулканични хребети, веригата на Кордилерите, Андите и Скалистите планини - гръбнакът на бъдещата Америка. Нека добавим, че електрическите разряди, придружаващи тези явления, отприщили в атмосферата невиждани циклони, бури и бушуващи стихии. Част от водата, която дотогава се носела във въздуха под формата на пари, се втечнила върху континента, изливайки се като водопади и дъждовни порои. Потапянето на сушата съпровождало нейното срутване, сякаш могъщите сили на Небето и на бездната се били заклели да постигнат нейната погибел. Преданието гласи, че шестдесет милиона човеци са загинали наведнъж в последния от тези потопи.

Така била пометена земята на Атлантида, превърнала се в арсенал на черната магия. И ето защо Градът на златните порти, островите със зелени палми Рута и Даития, както и гордите върхове на Посейдонис, изчезнали един след друг под невъзмутимите вълни на победоносния океан, докато дълбоката и сияйна лазурна синева между разкъсаните облаци ставала все по огромна, като Окото на Всевечния.

Нищо не се губи в развитието на Земята, а всичко се преобразува. Атлантите се преродили в Европа, в Африка и в Азия чрез емигриралите раси и чрез периодичното превъплъщение на Душите, но образът на потопения континент избледнял като приказен сън от паметта на новото мислещо, завоевателно и борбено човечество като мираж отвъд океана и отвъд небосклона. От всичко това, тази памет запазила само тревожния спомен за един изгубен Рай, за едно дълбоко падение и за един страховит потоп.Древногръцките поети, чиито изящни стихове често крият чуден смисъл, говорят за един колос фантом насред океана, отвъд колоните на Херакъл - колос, крепящ облачното небе с могъщата си глава. Наричали го Титанът Атлас. А дали са знаели, че в зората на дните си, ясновиждащите атланти са влизали в истинско общение с Боговете през облачната пелена, затлачила небето? Или че в глъбините на целокупното човешко съзнание спи мечтата за един изгубен Рай и за едно Небе, което трябва да бъде завладяно?

След този обзор от птичи поглед на атлантската цивилизация, на нейния произход, апогей и упадък, остава да видим как нашето семитско и арийско човечество се е отделило от древна Атлантида, подобно на онзи бюст, получовешки, полубожествен, извисяващ се над хълбоците на Сфинкса в Гиза - защото, при излизането на сцената на всяка родоначална човешка раса, ставаме свидетели на чудото на Феникса, възкръсващ от пепелта си. Преди старата раса да започне да се разпада, наблюдаваме зараждането на ядрото на раса от избрани първенци, черпеща нова младост от един по-добър живот.

Нека първо си представим всеобщата промяна, която постепенното проясняване на атмосферата причинило в човешкото съзнание. Докато гъсти облаци забулвали небето му, човекът неизбежно бил принизен към живот в полумрак и полусънни видения. Сега обаче Слънцето вече носело целодневно своя факел из лазурносинята шир. Нощем безброй звезди пронизвали небосвода и тази симфония от светлозарни светове се движела в хармоничен ритъм. Разбулената Вселена сияела в своята красота. Всички пътища по суша и море се отворили под безпределното небе. Не било ли това часът на копнежа по далечното и на великите преселения? Ако всичко във Вселената върви напред по своя път, не трябва ли човекът също да върви напред, за да опознава и завладява?

Именно това било делото на бялата раса, която е общият родови корен на семити и арийци, в която мъжките способности като разсъждение, размисъл и преценка трябвало да господстват над всички останали. За да се развият обаче тези способности, била необходима продължителна дисциплина и отделен живот настрана от другите раси. Първоначално водачите на бялата раса отвеждали хората си на изток и север. Крайната цел на това преселение, продължило векове и хилядолетия, трябвало да бъде централната част на Азия. Върху тези високи плата, с техния здравословен въздух, извън обсега на други раси, в подножието на Хималаите, "този покрив на света", трябвало окончателно да се образува арийската цивилизация. Именно оттам ще се нароят по-късно различните групи на новата раса, предопределена да управлява света, която често бива наричана индоевропейска раса: арийците от Индия, иранците, скитите,сарматите, гърците, келтите и германците, както и първичните семити от Халдея. Ала преди да стигне до тази цитадела на Азия, защитена от най-високите планини на Земята, бялата раса преминала през многобройни етапи и се спирала за продължителни периоди от време в различни страни. Нейната първа и най-важна такава спирка била в Ирландия, която тогава съставлявала голям остров заедно с Англия,Северна Франция и Скандинавия. Тази спирка послужила като упражнение и обучение за белите избраници, елитът на Атлантида, по пътя към една нова родина. Там нейните водачи я подложили на специално обучение.

"Човечеството - казва Рудолф Щайнер - тогава имало Водители, които черпели своята Мъдрост от един свръхчовешки източник. Те били почитани като Посланици на Боговете - и наистина били такива.Тези Същества били Учителите на атлантските царе. Говорело се, че тези Учители имали Общение с Боговете - и това било вярно. Случващото се в храмовете на Атлантида било недостъпно за народа. Освен това, те не разбирали намеренията на своите Водители. Ученията им също трябвало да бъдат замислени във форма, различна от всички останали."

"Езикът, на който Боговете говорели на тези Посланици, нямал в себе си нищо земно. Те им се явявали в"огнени облаци", за да им съобщят как трябва да ръководят хората. Посланиците на Боговете били способни да възприемат тези Откровения, защото те самите били най-съвършените сред човешките си събратя. Те вече били достигнали висока степен на развитие в предишните си животи. Те можело да бъдат наречени Висши Духове в човешка форма, но истинското им Отечество не било Земята. Тези Духове Водачи,тези Посланици на Боговете ръководели хората, без да им посочват Принципите, съгласно които ги направлявали - защото преди Петата атлантска раса (коренът на прасемитите), хората не можели да ги разбират. Мисълта все още не била подготвена вътре в тях. Следователно семитско-арийската раса била подготвена за нова форма на мисълта... Дотогава Боговете водели хората чрез своите Посланици. Сега вече хората трябвало да познаят Същността на Боговете и да се считат за изпълнители на Провидението." Тези редове обобщават преобладаващата насоченост на бялата раса и онова, което я отличава от атлантската.Атлантите влизали в инстинктивно общение с Космичните сили, докато на новата раса била възложена мисията да осъществи на дело Божественото чрез собствените си усилия. За да я подготвят за изпълнението на тази трудна задача, нейните Водители ѝ наложили суров живот в условията на студен и дъждовен климат. Цялата цивилизация на Атлантида била обсипана с проклятия. Вождовете воини изригвали ужасни клетви срещу чудовищните градове, където множество бели пленници работели като роби на колосалните строежи, сред тълпи от други роби, мъже и жени, с червена, жълта и черна кожа. Проклинали тираните на Атлантида, техните пороци и извратения им разкош. Проклинали дялания камък като белег на робството; докато необработеният камък, ъгловатите скални късове били считани за символи на свободата и за единствените олтари, достойни за Боговете. Хората вече не искали нищо друго освен живот на свеж въздух, в дървени колиби или на бойни колесници. Оттеглили се вдън боровите и буковите гори, където обикаляли скокливи сърни и лосове. Нямало повече схлупени храмове, покрити с метал, където тече кръвта на принесените жертви, с блестящи статуи от орихалк и злато - съмнителни идоли; вече имало изправени камъни, извисяващи се към небето върху просторни земи, като тези край Карнак в Бретан, или пък големи кръгове от менхири, като този на Стоунхендж в Англия - същински астрономически циферблати,ориентирани според видимите обиколки на Слънцето по небосвода. Човешкият живот трябвало да се регулира от смяната на сезоните и движението на звездите. Атмосферните явления служели като отправна точка за религиозното учение.

Представяме си Водителя на един от тези народи, изправен на една отвесна скала, в края на някой буреносен ден, когато небето се прояснява над океана иззад разпръскващите се облаци, представяме си как Ману показва на събралото се множество дъгата, единият край на която стъпва на океана, а другият - на един остров, в който се разбиват вълните, обръщайки се към своите слушатели:

- Вашите предци са обитавали една страна, вечно обвита в мъгла, където не се виждало Слънцето, но те са имали общение с Боговете. Днес Боговете се явяват съвсем рядко, но са оставили на хората знак за Божия Завет. Именно посредством Небесната дъга, Боговете слизат на Земята и се изкачват отново към своите обиталища. Помнете, че сте Чеда на Боговете!

Вече го нямало някогашното пряко виждане на Божествения свят - а самата Природа, потопена в Божествено Тайнство, му служела като пиедестал и като проводник за неговото проявление.

У някои от тези бели народи, преклонението към предците било свързано с Луната - небесното светило, посветено на мъртвите. Много столетия по-късно техните потомци, връщайки се на същите места по обратен път, ще призоват Душите на своите предци в лунните лъчи, в техните мъгливи гори, и ще ги повикат на помощ срещу враговете си. Ала в онези далечни епохи преклонението към предците имало по-дълбоко значение и играело ролята на свещено Тайнство в зачеването и раждането на децата. По време на зимното слънцестоене, в най-дългата нощ, която се наричала нощта майка на годината, считана за нощта на удачните зачевания, Ману казвал на мъжете и жените, събрали се в среднощна доба около свещения камък:

- Предците ви са близо до Боговете. Живейте съгласно свещените обреди и закони - и тогава те ще дойдат отново да живеят сред вас. Те ще се въплътят в децата на вашите жени. Мъже, бъдете силни и вложете семето на безстрашни воини! Жени, бъдете душевно чисти и зачевайте герои за бъдещата раса!

Съвсем различен бил неговият език по време на лятното слънцестоене, когато народът се събирал на зазоряване в огромния кръг от гигантски менхири, олицетворяващи едновременно месеците и сезоните, предците и Боговете. Когато Слънцето се появявало между двата най-високи камъка на това свещено заграждение, Ману казвал на народа:

- Ето, това е образът на Върховния Бог, към Когото трябва да вървим, за да завладеем земята на чистите и силните и да съградим живия град на Боговете. Вървете към изгряващото Слънце!

Да вървиш към Слънцето с възторжения Огън на Небето - не е ли това знакът на арийската раса, както в зората, така и в зенита на нейната история; както в първата ѝ преселническа вълна на изток, така и по-късно в нейното завръщане на запад? Дали ще е изгряващо Слънце, т.е. земно бъдеще - или залязващо Слънце, т.е. Небесно бъдеще, неговата цел винаги ще бъде Истината и винаги Божественото. Светлина на науката, огън на саможертвата или светилник на вярата, неговите средства винаги ще бъдат свободното усилие и обединеният устрем на сърцето и на ума. Когато един от тези елементи липсва на ариеца, той ще изпадне във фанатизъм или в анархия, няма да бъде верен на своя гений и своята мисия - защото ариецът имал смелостта да дири Всевишния чрез Свободата.