„Само едно искам, Учителю — да бъда неизменен във всеки миг“.

Има само един миг, има само един ден, има само един живот. И ако ти си посветил живота си на своя Учител, тогава този миг е на Учителя, този ден е на Учителя и този живот е на Учителя.

Ал Марахия – Извисяващата Същност; Великата Птица

Това е едно пътуване на моето тайно Незнание към Мистерията на моя Неведом Учител Азавот Махария.

Ал Марахия е от онези ученици, които минаха през предаността и я преодоляха, минаха през жертвата и я преодоляха, стигнаха до Любовта и онемяха. Ал Марахия достигна до тайния Храм на своя Учител Старец. Той чу звука на Духа, той вкуси Древността, той видя Безмълвието — Древния Корен — и сам се удостои с дихание от Древност. В него заживя Древната решителност. Ал Марахия не търсеше лесното, а правилното и трудното, защото той знаеше, че скромната слава е в благостта на трудните и тежки времена. Днес Ал Марахия живее в таен свят, той живее в Храма на своя Учител, той живее в Сърцето на Мистериозното Несъществувание.

Питат ме: “Какво представлява за теб твоят Учител?· Казах им: По-ценен е от очите ми. По-скъп е от сърцето ми. По-нежен е от душата ми. По-съкровен е от диханието ми. И затова вложих Вдъхновение в сърцето си и чрез него ще прокопая и най-голямата скала и ще стигна до Учителя.

Когато отправям взор към Него, аз отправям своето отсъствие към Мистерията на своя Учител. И знам, че там, в Мистерията, Той няма нито име, нито форма, нито съдържание, а само Велика Тайнственост и Неизбродима Пълнота.

Когато си мисля за Него, светлината просветлява и мракът засиява, защото Той ми изпраща Лъчи от Безкрая. И тези Лъчи хранят и светлината, и мрака в мен, защото светлината и мракът не могат да им устоят.

Когато погледна към Него, времената се свършват, небесата се свиват, слънцата угасват. От милиони години Той е моето Светило.

Когато започнах да мисля за Него, обзеха ме Древни времена. Когато започнах да мисля за Него, обзеха ме Сияещи глъбини. Когато започнах да мисля за Него, обзе ме трепетът на Неродени безмълвни светове.

Когато си помисля за Него, очите ми стават безкрайни, ръцете ми стават като крила от древен вятър, а сърцето ми става безмълвно. Така се потапям в неведомо изумление. И нищо, нищо не разбирам. А защо ми е да разбирам, когато съм в изумление? И така открих, че не разбирането ме храни, а изумлението.

Когато помисля за Него, в мрака засиява живот. Когато помисля за Него, понася ме Древен спомен. Когато помисля за Него, Безмълвието ме води в Неговата Древност.

Когато си помисля за Него, красотите на световете избледняват. Когато си помисля за Него, вечността избледнява. Когато си помисля за Него, едно нещо само засиява — Скритостта Му.

Когато си помисля за Него, един Призив засиява в мене: Следвай Мъдрия Път и очисти се от световете. Световете са само временни обиталища, защото очаква те Родина, по-скъпа от всички светове.

Когато си помисля за Него — имам ли тяло, имам ли душа, имам ли съзнание? Не, нямам всичко това. Имам само Изчезновение. И така узнах: Само когато съм изчезнал, имам това, което ми трябва.

Когато си помисля за Него, аз никога не запалвам свещ, защото свещите изгряват и залязват, а Той е Изгрев без залез. Той е Безкраен Изгрев. Но къде ли е Неговият Корен, още напълно не съм узнал.

Той е Безкраен Океан. И търсих бреговете Му, но не ги открих. И видях само Дълбина връз Дълбина. И така узнах, че дълъг път ме чака.

И случи се някога в миналото, че видях очите Му. И очите Му бяха Древни Огньове. И очите Му бяха Древни Небеса. Но най-поразителното, което излизаше от тези очи, беше Безмълвието. И така познах Изпепеляващото Безмълвие.

Има едно Присъствие, в което проглеждаш в себе си. Има едно Присъствие, чрез което започваш да виждаш собствената си Безкрайност. И когато това Присъствие ме докосна, аз познах своя Учител.

Когато си помисля за Него, смъртта ми изчезва, животът ми се отстранява, а Тишината в мен засиява. А когато съм окъпан от Сиянието Му, трудно е да произнасям слова за Него.

Аз странствувам все към Него, защото Той е моята Необятност. Той е моята Несътвореност. Той е моята сияеща Свобода. Аз странствувам все към Него, защото Той обогатява мълчанието ми, просиява Безмълвието ми и прави говора ми мек, мистичен и топъл.

И спомням си една древна среща с Него. И яви ми се Той, и каза ми: „Искаш ли да зърнеш Тайната на живота?” И казах Му: „Ако съм достоен, въведи ме”. И Той ме въведе в тъмна нощ, най-тъмната нощ в живота ми. И от тази тъмна нощ в мен произлезе сегашната ми топла нежност.

Когато си помисля за Него, къде са тогава тези цветове, къде е тогава красотата, къде е тогава говорът ми? Всичко се смълчава. Оставам само като една Искра, преклонена и трептяща пред Неизбродимото Тайнство.

Когато си помисля за Него, кое е тогава най-скъпо за мене? Тогава разбирам, че най-скъпото е чисто мистериозно. И влизам през мистичен проход, и съзирам Великото Му Око, Око, което превъзхожда утеснените светове.

Когато Го видях, разбрах, че очертанията Му не са очертания, че очите Му на са очи, че лицето Му не е лице. И така осъзнах, че очертанията Му са неочертания, че очите Му са пламъци и че лицето Му е Древност. И разбрах, че всичко това не Го описва.

Когато Го видях, в мен проблесна Древен спомен. И в спомена прочетох: Той е подобен на Бащата на световете. Когато Го видях, в мен засия Древен спомен. И в него прочетох: Той е Древно Сияние. И узнах: Сияние трябва да стана и аз.

Когато си помисля за Него, и виждам: в мене няма нито време, нито настроения, нито състояния, нито преживявания. Остава ми само едно: Белирая — Безмълвие. И то сияе неизречимо и несподелимо.

Когато си помисля за Него, аз осъзнавам, че не съм човек, защото къде са тогава очите ми? Къде са тогава ушите ми? Къде са тогава косите ми? Къде са тогава ръцете ми? Къде са тогава нозете ми? И аз разбирам, че съм станал Същност и че Същността ми се завръща в своя Роден Дом. И този Дом е Учителят.

Когато си помисля за Него, виждам Безкрайности. И сякаш имената не са имена, слънцата не са слънца и Старците не са Старци. Имената са пътища, слънцата са незнайности, а Старците са Безкрайности. И питам се къде ли са Корените на тези Безкрайности.

Когато си помисля за Него, материята се разрежда, трудностите започват да ми се усмихват, душата ми заблестява, а нещо в мен си казва: Докоснала те е Тайната на Неговата Благост.

Когато си помисля за Него, нито дишане имам, нито дихание ми остава. Има само едно изчезване. И който узнае това изчезване, той се слива с Тайна, която е отвъд живота и смъртта. Сливането е Тайната на Скрития Живот, но човекът трябва да е създал в себе си образа на Потока.

Когато си мисля за Него, всичко мога да преодолея — земетресения и бури, наводнения и урагани, премеждия и изпитания, трудности и катаклизми, защото един е моят Път и един е моят Център. И той се нарича Учителят.

Да имаш пред себе си Образа на Учителя, е велик дар от Неземието. Да имаш пред себе си Образа на своя Учител, е велик метод на пресътворяването. А да се сливаш все повече с този Образ, е висша практика на изчезването. Така аз изчезнах в своя Учител и имам сега само Него и Безкрайността. Ето как узнах Свободата.

Когато си помисля за Него, времето спира, вечността се прекратява, а всички трудности, които ме обграждат, започват да се смущават. Така узнах, че Безкрайността е смущение в ограничените светове. Но моят дълг е да търся Безкрайността, чийто Образ е Учителят. Когато мисля за Него, израствам в Безкрайност.

Когато мисля за Него, узнавам все повече себе си. Узнавам Дълбините си, узнавам скритите кътчета на своята Същност, узнавам Непознатото в себе си. Разговарям с него и откривам, че то е било моят най-древен приятел.

Когато вървя към своя Учител, понякога аз минавам през страдания. И така узнах, че страданията са незавършената част на моята Безкрайност. Когато познах себе си и собствената си Безкрайност, оттогава вече не срещам страдания по пътя си, нито радости, а само Лекота, Мъдрост и Необятност.

Когато пътувам към Него, Той все повече ми помага. Когато все повече Му се отдавам, Той все повече ме учи. А когато все повече се сливам с Него, аз все повече ставам владетел на себе си. И така в най-тежки изпитания когато съм овладян, аз тържествувам, защото знам, че Той ме владее, защото един е Владетелят.

Ако човек не е отдаден на една идея всецяло, животът му минава напразно и той не може да узнае себе си. На мен ми беше оказано велико доверие да знам на кого да се отдам. И така аз узнах и видях истинския си Път. Да видиш истинския си Път в живота, това значи да го извървиш докрай. Когато го извървиш докрай, узнаваш, че в този свят е отдаването, в другия свят е сливането, а в третия свят е изчезването.

Когато Го наблюдавам, виждам, че ние сме добри, а Той не е добър. Ние сме добри, а Той е Парамахирия — Прасъкровение. Така Той осветява нашето бедно добро.

Когато Го гледам, не Го виждам. И понеже не Го виждам, Той ми се открива. Честно е моето невиждане, искрено е моето неразбиране, смирено е моето основание. Ето защо Той ми позволи да Го узная. Сега знам, че живея в Него.

Когато помисля за Него, в мене все повече узрява Безмълвието, а в Безмълвието ми узрява красотата на Безкрайностите и Неговият потаен Образ — Образ, който е Съкровище, излязло от Океана на Безкрайностите.

Когато си помисля за Него, изоставям себе си и изоставям света. И когато изоставя себе си и изоставя света, се питам: Съществувам ли аз и съществува ли светът? И така разбрах: нито аз съществувам, нито светът. И тогава Той ми даде да узная, че в мен съществува Тайно Начало и Тайно Проявление. И така узнах, че когато съм в проявленията, аз трябва да съм отречен и непривързан към тях, за да действува само Той и Тайнственото Начало.

И търсих много Тайните на Живота. И стигнах до Дъното на Океана. И открих много Тайни. Но тези Тайни бяха изповедими. А Тайната на моя Учител е неизповедима.

Не се научих да виждам моя Учител, но научих се да Го слушам. Не се научих да виждам моя Учител, но научих се да се смирявам. Колкото повече Го слушах, толкова повече изяснявах себе си. Колкото повече се смирявах, толкова повече прониквах в себе си. И накрая, когато слях слушането и смирението в едно, Той ми се яви и аз последвах Древния Път.

Когато си помисля за Него, глад не ме мъчи, жажда не ме изморява, тъгата ми се превръща в лекота. Само едно помисляне — и всичко се преобразява. И животът вече не е бреме. И смъртта вече не е страшна. Защото само Той съществува, а не животът и смъртта.

И мисля си кое е реалното в този свят. И узнах това дълбоко в себе си. И това е само Пътят към Учителя. И всеки, на когото е дадено да работи за своя Учител, всъщност му е подарено Завръщане. И който е работил до края си, той ще се завърне в най-древния Дом — в Прасърцето на своя Учител. И чак тогава ще узнае Великия Дар — Свободата в световете и Корена си в Прасърцето на Учителя.

Когато мисля за Него, нямам спомени, нямам мисли, нямам чувства. Имам само едно — Древното живо и непреходно Състояние. И то осветява всичките ми пътища.

Откакто видях Неговите Очи, видях най-чистия Поток на световете. И този Поток ме храни от Древни времена и само от него пия. И поради това нямам любов към външните светове. Така узнах, че световете са светове, когато са вътрешни. И нещо друго узнах, но то се случва, когато преодолееш вътрешното, защото има друг свят, по-дълбок от всички вътрешни неща. Нарекох го „Светът на моя Учител”.

И ако ме попитат какво мога да направя за своя Учител, и щях да им кажа: Усилие по усилие, малко по малко, лъжица по лъжица щях да изгреба океана, за да стигна до Него. Защото това, което видях, превъзхожда световете.

И каквито и ветрове да духат, аз вървя към Него. И каквито и трудности да се явяват, аз вървя към Него. И каквито и бедствия да се случват, аз вървя към Него. И знам, че когато вървя по този начин, един ден ветровете ще кажат: „Ти се отскубна от нас”. Трудностите ще кажат: „Ти се изплъзна от нас”. Бедствията ще се усмихнат и ще кажат: „Ти ни преодоля”. И аз ще махна с ръка на ветровете, трудностите и бедствията. И така ще се разделя със своите стари приятели, защото се завърнах у дома.

Когато си отворя очите, Го виждам. И когато си затворя очите, Го виждам. Когато говоря, Го виждам. И когато мълча, Го виждам. Когато живея, Го виждам. И когато умирам, Го виждам, защото все при Него се връщам.

В себе си съм смъртен, в Него съм безсмъртен. Когато все повече заживях в Него, все повече започнах да разбирам, че съм Тайна Неизследима и че тази моя Тайна е част от Неговата Неизследимост.

И когато живях в световете, даде ми се да се кача на най-високата Планина. И когато се качих на най-високата Планина, погледнах своя Учител и видях, че и най-високата Планина е ниско място.

Когато си мисля за Него, аз се обливам със сиянията на световете. Но аз никога не искам световете и нито техните сияния и слава. Аз искам само да имам Подслон при Учителя. Щом имам този Подслон, световете не могат да ме отвлекат.

И когато продължително гледах цветята, и видях, че те увяхват. И така разбрах, че красотите в световете увяхват. А моят Учител беше едно вечно Разцъфтение. И това Разцъфтение нямаше край. И с много търпение Го наблюдавах, и един ден Той ми откри невижданото в Себе Си. И оттогава моят поглед все гледа натам.

И нямам очи за Него. И нямам мисъл за Него. И нямам сърце за Него. И нямам дори и жажда за Него, защото узнах, че всичко трябва да изгубя, за да Го притежавам. Защото узнах, че докато имам себе си, нямам Него. С търпение Го дочаках, с постоянство Го търсих, с Мъдрост се слях с Него. И в сливането изгубих себе си и разбрах: Ето най-красивото изгубване.

И видях в Очите Му Древни ветрове. И те ме понесоха, и те ме издигнаха, и накрая те ме разпръснаха, и най-накрая нищо не остана от мен — ето как Го познах. И това познаване се оказа безкрайно.

Някога в миналото пътувах със своята лодка из Древен океан. И слънцето грееше чудно, и вятърът ме галеше. Беше чуден мир, но аз нямах Дълбочината си. И замечтах за бури, и призовах урагани. И така освободих се от мира и от прекрасния външен свят. И влязох дълбоко в себе си, и сам станах стихия, и се слях с урагана. И сам станах стихия, и пронизах стихията, защото жадувах за своя Учител. И Той ми се яви, и каза: „Твоят устрем прониза урагана. И сам ураганът ми каза: Ето, този е Твоят Син”.

Някога в миналото ме питаха: „Ти обичаш ли своя Учител?” Отговорих им: „Не съм от тези, които Го обичат. Аз съм от отдадените. В отдаването разбрах Пътя си към Него. И дойде ден, когато в отдаването си Го познах”. Ако ме попитат какво означава това „познах”, ще отговоря: придобих увереност, която е извън времето и извън вечността. И тази увереност е тайното ми оръжие. Донесе ми я отдадеността.

Бъди отдаден на своя Учител. Това, което разбереш по твоя Път, ще те радва. Но това, което не разбереш, то ще те води. В моя Път на отдаването Неразбирането ми беше водач. Колкото повече не разбирах, толкова повече заживявах в Него. Колкото повече заживявах в Него, толкова повече засиявах. Сияещо е само Незнанието, а знанието е сянка и мъгла. Аз не търсих Учителя, за да Го узная, а за да сияя.

Колкото повече Го гледам, толкова повече узнавам собствената си Безкрайност. И тогава се питам: Имам ли тяло, имам ли име, имам ли ръце и крака? Така узнах, че съм Дух Безкраен, роден от Неговата Безкрайност, от Неговата Родина. И нарекох тази Родина „Учителят”.

Все Него гледам, все за Него мисля, все за Него живея. И нямам друг Път извън Него. Той е Пътят, по който се завръщам в себе си. Какво означава да се завърна в себе си? То е откритие на истинското Съкровище. То е себепознание. И като познах себе си, подарих себе си на Неговата Безкрайност, защото Той е самият Безкраен свят.

Колкото повече наблюдавам богатствата в света, толкова по-бедни стават те, защото един Неведом Лик сияе сред тях. И този Лик е Ликът на моя Учител. И когато Го видя, какво струва тогава всяко богатство? А струва ли красотата на света нещо в сравнение с този Лик? Аз отивам и по-далече. Дори и несътворената красота е бедна в сравнение с този Лик, защото има несътворено, но има и Неведомо.

От дългото гледане на моя Учител очите ми станаха Безмълвия. От дългото гледане на моя Учител очите ми станаха Безкрайности. От дългото гледане на моя Учител очите ми станаха Мистерии. И сега в Безмълвието Го чувам, в Безкрайността Го усещам, в Мистерията Го живея.

Когато си мисля за моя Учител, разбрах, че нямам спомени за Него. И разбрах още, че нямам нужда от спомени. Аз живея постоянно в Него. За какво ми са тогава спомени? Когато си в чисто Единство, нямаш спомени, а Безкрайно Единение.

Когато си мисля за Него, в мен узряват Тайни. Когато си мисля за Него, ставам птица на Свободата. Някой може да попита: „Докъде стигат крилете ти?” Ще му отговоря: Нямам криле, а само Полет — Полет безкраен, Полет мистериозен.

И видях в Древността облаци. Имаше бели и много бели. Имаше тъмни и много тъмни. И отрекох се от тях, и зад тях видях Незримото Лице на моя Учител. Питаха ме: „Що бяха това облаците?” Отговорих: „Световете”.

Когато пътувам към живота си, аз не пътувам към себе си. Когато пътувам към смъртта си, аз не пътувам към себе си. Аз всякога пътувам към своя Учител. Аз всякога се завръщам в Него. А може ли отдаденият да се завръща някъде другаде?

Що е моят Учител? Великата Скритост, която е явна. Не е ли това въздухът, който дишам? Не е ли това огънят, в който живея? Не е ли това цялото Тайнство, което е около мен и в мен? Не е ли Той Пътят, по който вървя? А щом вървя към Него, не е ли това Той, Който Ме е призовал? А щом се върна в Него, не е ли това Мястото на Прапроизхода? Всичко това е Той.

Аз все вървя към Него и така Той все върви към мен. Понеже все вървя към Него, Той постоянно се съгражда в мен. И така ще дойде ден, когато Неговата Неведомост ще стане моя Неведомост. И тогава ще живеем единно в Безмълвието, защото Неговото Безмълвие ще се е сляло с моето Безмълвие.

Очите са ми дадени, за да виждам само Него. Ушите са ми дадени, за да чувам само Него. Краката са ми дадени, за да вървя само към Него. Ръцете са ми дадени, за да работя само за Него. И така най-накрая Го открих, но нито в очите си, нито в ушите си, нито в краката си, нито в ръцете си. Открих Го в сърцето си. И в сърцето си открих Искрата — Неговата Безкрайна Същност.

Когато се вглеждам в Него, все нещо ми убягва. Когато се вглеждам в Него, все нещо се укрива. Когато се вглеждам в Него, все нещо се движи. И така открих, че това е Неговата Динамична Безкрайност. И посветих живота си на тази Безкрайност. И сега вече Той не се укрива от мен, защото живея в Него.

Живея в Него, но не Го познавам. Живея в Неговия Океан и не Го узнавам. Нима рибата познава водата? И така за себе си узнах: не е нужно да Го познавам, а да живея в Него.

Когато си помисля за Него, това е вече друга атмосфера. Когато си помисля за Него, се чувствам Безкраен. Когато си помисля за Него, животът ми отсъствува, а смъртта я няма. Ето как узнах, че и аз съм незнаен. Така моята малка Незнайност заживя в Голямата Незнайност.

Когато си помисля за моя Учител, изгубвам всичките си пътища, изгубвам и безпътицата, изгубвам и себе си. Така аз ставам Велик Губещ. Но това, което получавам, е тази неуловима Пълнота. Откъде ли идва тя? Казвам: От магическото мислене, сиреч от неуловимото мислене.

Аз често казвам: „Когато си помисля за Него”. Но за Него не може да се мисли. Що е необходимо тогава? Прадревен усет. Този усет е съставен от Лъчите на най-ярката Прасветлина. Този усет е съществувал преди всички предания, легенди и писания. Той е скритото Ядро. И чрез него аз виждам моя Учител.

Когато си помисля за Него, в мене бие не земното сърце, а небесното, безкрайното сърце. Когато постоянно мисля за Него, открих, че няма смърт, защото може ли безкрайното сърце да умира? Казвам: Няма смърт за безкрайното сърце, защото то е Окото ми, чрез което Го видях. А когато си Го видял, световете се прекратяват.

Когато Го зърнах, разбрах, че не съществува нищо друго. Когато Го зърнах, узнах Свободата си. И в тази Свобода съзрях Пътя си. И сега вървя по Път непоколебим. Но какво съзрях в Него, когато Го видях? Само една частица, но частица от Прасветлина, от Праизвор. И бях зашеметен, и узнах, че тази частица е Съкровище по-дълбоко от сбора на световете.

Ще кажете, че цветята съществуват. Ще кажете, че небето и земята съществуват. Ще кажете, че реките съществуват. Ще кажете, че тялото съществува. Ще кажете, че умът, сърцето и душата съществуват. Е, аз казвам: Нищо от това, което изредих, не съществува. Съществува само пламъкът за моя Учител.

Ще кажете, че аз пътувам. Ще кажете, че аз се движа. Ще кажете, че аз се извисявам. Ще кажете, че аз прониквам. Не, всичко това аз изгубих. Остана ми само едно: Вдъхновението за Него.

Ще кажете, че съм видял своя Учител. Не, не аз съм Го видял, а още от Древността Той ме е погледнал. И от този момент нататък аз все вървя към Него. И цветята в мен постоянно се радват, защото те знаят къде отивам.

Когато си помисля за Него, Тайнство ме обгръща. Очите Му са Тайни. Косите Му са Древност. Ръцете Му са Безкрайности. Сърцето Му е Слънце. Душата Му е ослепителна. Духът Му е непристъпен и близък. И това никога не може да се опише.

Когато си помисля за Него, ставам толкова беден, нищ и смирен. Когато си помисля за Него, разбирам, че нямам нито този свят, нито отвъдния свят, нито други светове, защото Той е моят свят.

Колкото повече си мисля за Него, толкова повече Той живее в мене. Колкото повече се моля и се обръщам към Него, толкова по-незнаен става Той в мене. И най-накрая узнах кое в Него ме изпълва. Това, което ме изпълва, е Неговата Незнайност.

Когато си помисля за Него, аз не Го виждам, нито Го чувам. Той не се намира във виждането и чуването. Той се намира в Дълбините на нещата, в тяхната Безкрайност. И щом аз съм слязъл в собствените си Дълбини, ние вече сме в Единение.

Когато аз жадувам за Него, това е Неговият Огън, Който върви към себе си. Аз жадувам за Него, защото Той иска да се върна при Него. Жадуването е Пътят, а Завръщането е Единението. Не е ли това най-голямата красота на живота?

Колкото повече мисля за моя Учител, толкова по-неизвестен става Той за мен. И колкото по-неизвестен става, толкова по-близък ми става. Така аз се сближих с Неговата Неизвестност и се сраснах с нея. Сега аз съм в Единство с Него, защото съм част от тази Неизвестност. Той ме научи външно да изглеждам като другите, а вътрешно да живея в Неизвестността.

Все към Него пътувам, а оказа се, че Той е пътувал в мен към Себе Си. Все към Него вървя, а оказа се, че Той е вървял в мене към Себе Си. Все за Него мисля, а оказа се, че Той е бил мислителят в мен. Той ме научи да си изплета мрежа и с тази мрежа да улавям светлите идеи на живота. И най-накрая с тази мрежа аз улових Него. Но накрая узнах, че мрежата е Негова и че Той ме е уловил.

Когато си помисля за Него, сякаш съм помислил за всичко. Когато си помисля за Него, сякаш съм като изчезнал. Къде съм изчезнал? В Него. Някой ще каже: „Как така си изчезнал?” Казвам: То е въпрос на велико доверие.

Много пъти съм изчезвал в Него и така познах Невидимото. Много пъти изчезвах в Него и така видях Възхитителното. И така постепенно се научих да живея в Невидимото. Някой ще каже: „Ама как живееш?” Казвам: Да, мога да го опиша. Това е едно редуване на Възхищение и Изумление. Това са двете ръце на Тайния живот.

Когато си помисля за Него, обхваща ме светлина. Когато си помисля за Него, пронизва ме светлина. Но тя после се смалява, смалява и изчезва. Къде ли е отишла тя? И узнах: В Безкрайността. Тя ми е посочила пътя и се е скрила, за да я открия там.

Само за Него дишам, само за Него мисля, само за Него живея, защото какво може да ми даде бедният свят? И какво може да ми даде небесният свят? Всичко, което те са ми дали, ме е ограбило. А Той нищо не ми дава, а само отнема. Той отнема от мене всичко излишно. И накрая не ми остава нищо друго освен Безкраят и Свободата.

Когато си помисля за Него, моето мълчание се разраства, моето мълчание се обогатява, моята душа все повече се вглъбява, а моето Вдъхновение търси изчезновение в Него.

Не с търсене се открива Той. Не със стремеж се открива Той. Не с Мъдрост се открива Той. Но открива се Той с едно велико себеотдаване. Когато сме себеотдадени, Той ни изпраща Лъчи от Своята Същност, от Своята Тайна. И те се превръщат в нашия Път към Него.

Разбрах, че когато Го гледам, мога вечно да Му се наслаждавам. Разбрах, че когато Го гледам, трябва да съм напълно изчезнал. И тогава се случва Тайнството. Защото когато съм изчезнал, кой гледа тогава? И така узнах: Той гледа Себе Си.

Когато си мисля за Него, не мисли ли Той за Себе Си? Когато си мисля за Него, аз се раждам в Него. И колкото повече се раждам в Него, толкова повече изчезвам от себе си. Кога ли ще дойде краят на моето рождение? Защото тогава ще бъде само Той, а аз ще бъда потайно скрит в Него.

Когато си помисля за Него, виждам облаци, но това са бели облаци, ослепителни облаци, облаци, създадени от Прасветлина. Аз се радвам на тези облаци-светове и изчаквам да отминат, защото знам, че Той е зад тях. А тези облаци са само отражения.

Когато съм изпълнен, Той е в моите очи и Той гледа. Когато съм преизпълнен, Той е в моето сърце и Той вижда. Когато съм изпълнен с Любов, Той е в мен и ме води към Себе Си. Когато съм изпълнен с Истина, Той е пожелал да ме има и да се слее с мен. Той е Водителят, а аз трябва да извървя Пътя си.

Когато вярвам в Него, аз живея в Него. Когато живея в Него, аз умирам в Него. Когато умирам в Него, аз възкръсвам в Него. Понеже постоянно мисля за Него, аз съм постоянно в Него. Казвам: Не е ли постоянството най-великият Дар от Него? Това, в което си постоянен, това притежаваш. Постоянството е Тайната на живота.

Всеки ден се моля към Него. Така всеки ден Го придобивам по малко, защото знам, ще дойде ден, когато ще станем една молитва, едно сърце, един Дух, една Безкрайност. И тогава ще чувам с Неговото сърце, ще виждам с Неговите очи, ще живея с Неговия Дух и Той ще ме учи на Безкрайните неща. И когато придобия себе си и Тайната в себе си, Той ще каже на Върховния: „Ето, Ти пожела тази Тайна и тя вече е готова за Тебе”. Някои може да попитат какво е Тайната. Ще им кажа само: Тази Тайна е безсловесна.