Тавхид (учение за единството) е реалност, в която следите изчезват и знаците умират, а Бог е такъв, Какъвто винаги е бил.

Водата приема цвета на чашата.

Когато умът на разумния човек постигне една висока степен на Единство, той стига до изумлението.

Тавхид означава да напуснеш предела на привидните ограничения и да пристигнеш в простора на унищожението във Вечността.

Един човек видял, че Джунаид държи броеница и възкликнал: „Въпреки твоята възвишеност ти още ползваш броеница!“. Той отговорил: „Аз не се отклонявам от Пътя, който ме е завел до моя Господ“.

Суфизмът е припомняне; след това - възторг; после не е нито това, нито онова, докато не заизглежда, че изобщо не съществува.

Намирането (вуджуд) на Реалния се случва чрез загуба на себе си.

Да бъдеш заличен, означава да станеш напълно невеж за собствените си атрибути и да бъдеш изцяло погълнат от пълнотата Му.

Когато Той е тук, теб те няма. Ако ти си тук, Той не е.

Животът принадлежи на Реалния; умира това, което не е Той.

Преминах през три състояния. Бях в състояние, в което нямаше да е чудно, ако всичко в Рая и Ада заплачеше за мен заради изумлението ми. Бях в друго състояние, в което нямаше да е чудно, ако аз заплачех за всичко в Рая и Ада заради неговата скритост от Бога и борбата му с Него. Бях в трето състояние, в което не виждах нищо друго, освен качествата на вечността, мощта, силата, властта и повелята. Съзерцавах изначалното и крайното. След това станах скрит от всичко, заличен от всичко и заживях във всичко.

Единение означава отделяне на вечното от това, което е родено във времето.

Единението е това: човек да бъде фигурка (шакхс) в ръцете на Бога; фигурка, над която Той да постановява волята Си според отсъждането на Своето Всемогъщие; човек да бъде потопен в морето на Неговото Единство; самоунищожен и мъртъв еднакво и за исканията на хората към него, и за неговия отговор към тях; погълнат в истинска близост от реалността на Божественото Единство и изгубен за чувства и постъпки, защото Бог изпълнява в човека онова, което Той е повелил за него, а именно, последното състояние на човека да се превърне в изначалното му състояние и той да стане такъв, какъвто е бил преди да е съществувал.

Прочел съм много книги, но никога не съм открил нещо по-поучително от следния стих: „Когато питам: „Какъв е грехът ми?“,

отговарят ми: „Твоето съществуване е грях, с който никой друг грях не може да се сравнява“.

Онзи, който познава Бога, е безмълвен.

Думите на пророците носят информация за присъствието, докато думите на светците носят алюзия за съзерцанието.

Да задоволяваш желанията на нисшата си душа, е основа на безверието.