Съществува толкова дълбоко взаимопроникване между различните светове, че те се явяват като съставна част един от друг. При това всеки от тях служи за отражение на другия и обратно - сам се отразява в другия свят, стоящ по-горе или по-долу от него, изменяйки се, преобразувайки се и даже изопачавайки се под влиянието на такова взаимодействие.

Светът се нарича “висш”, ако е разположен по-близо до Първопричината, отколкото другия свят във веригата на причинно-следствените връзки.

Думите “нисш” и “висш” определят само положението, което заема един или друг свят в йерархията от причини и следствия.

Светът на действието, в който съществуваме, е само част от общата система на мирозданието, включваща в себе си четири различни свята, всеки от които притежава свои собствени характеристики и собствена същност. Тези четири свята низходящо се наричат: “излъчване”, “творение”, “съзидание” и “действие”.

Различните светове се определят като “нисши” и “висши” по степента им на възприемчивост към Божествената светлина.

Обитателите на нисшите светове усещат независимостта на своето съществуване по-отчетливо от обитателите на висшите светове и в по-голяма степен осъзнават своята индивидуалност. Това съзнание за своето отделно “аз” препятства на Божествената светлина да проникне в тях самите и същевременно затъмнява тяхната истинска, неизменна същност, която е скрита под обвивката на конкретната личност.

Там, където Божествената светлина се проявява в своята пълнота, не остава място да съществува каквото и да било друго.

Съществата, обитаващи света на действието, могат да дойдат до такова състояние, при което те не само че не осъзнават съществуването на Божествената светлина, но и въобще я отричат. От друга страна, колкото по-висш е светът, толкова той е по-възприемчив към Божествената светлина.

Ако в нашия свят е необходим пророчески дар или религиозно озарение, за да се види Божественото в цялото му многообразие и форми и на всички нива, то обитателите на висшите светове се оказват по-възприемчиви към Божествената светлина и по-малко й се съпротивляват.

В света на излъчването - най-високият от световете, който не трябва строго да се нарича свят, защото му е присъща абсолютна прозрачност и възприемчивост към Божествената светлина - е вече невъзможна каквато и да била автономия.

Само в света на излъчването Божествеността не се скрива зад каквито и да е прегради и завеси, разделящи предмети и явления. Ето защо може да се каже, че светът на излъчването не е вече свят, защото това е самата Божественост.

В света на творението, въпреки неговата повишена възприемчивост към Божествената светлина в сравнение с по-нисшите светове, все още се запазва независимото съществуване на индивидуалностите, отделени от Божествения Първоизточник.

В света на излъчването няма никакви прегради. Там цари пълно единство... Зад завесата се намира самият Източник на цялото битие и там вече няма никакви завеси.

Завесата служи за преграда на свободния поток от Божествена светлина в цялата нейна чистота.

Идеята за завесата е само образ, служещ за обяснение на същностната разлика между нивата на мирозданието.

Когато Божествената светлина минава през прозрачните нива на битието, може да се измени цветът, направлението и интензивността на светлинния поток, но неговата същност си остава.

Светът може да съществува само при това условие, че неговият Създател е скрит.

Сферите на битието, всички автономни светове, съществуват само благодарение на това, че Бог скрива Себе Си.

За съществуването на света, възприеман от нас като малко или много независим от Първопричината, е необходимо Първопричината да е скрита от него.

Това отстранение на Божествената светлина лежи в основата на процеса на сътворението на мирозданието и завесата, скриваща тази светлина, е необходима, за да могат световете да се проявят като съществуващи сами по себе си. Именно такъв е един от основните образи в книгата Берешит: в началото на творението била “тъмнина над бездната”. И от тази тъмнина, възникнала вследствие съществуването на завесата, отделяща Твореца от Неговите творения, били моделирани (създадени) нисшите светове.

Това, което ние наричаме “душа” - това е цялата съвкупност от живи творения, съществуващи във времето и пространството на физическия свят.

Съществата, населяващи света на съзиданието и функциониращи в него така, както ние в света на действието, обикновено се наричат ангели.

Ангелът - това е духовна реалност със своя неповторима същност, свойства и характер. Истинското различие между човека и ангела съвсем не се заключава в това, че човек притежава тяло, а ангелът е безтелесен. Душата на човека е неимоверно сложна - това е цял свят, състоящ се от различни същности, докато ангелът е единична същност и в този смисъл е едноизмерно същество.

“Ангел”, в превод от еврейската дума “малах”, означава буквално “посланик”. По своята природа ангелът в някаква степен действително се явява посланик: неговата задача е да поддържа постоянния контакт между нашия свят на действието и по-високите светове.

Ангелът осъществява предаването на жизнена енергия от свят в свят, при това съществуват два способа за изпълнението на тази задача: той може да служи като посланик на Бога в по-ниските нива на битието към другите ангели, а също и към световете и съществата, намиращи се по-долу от света на съзиданието, но може да бъде използван и за връзка между нашия свят и висшите светове.

По своята вътрешна същност ангелът завинаги си остава неизменен; неговото статично съществуване може да бъде временно или вечно, но то веднъж завинаги е ограничено от рамките на заложените при неговото сътворение свойства.

Ангелите населяват света на емоциите и чувствата и всеки от тях характеризира някакъв импулс или определена подбуда - усещане на любов, импулс на страх или състрадание и т.н.

Същността на ангела се определя от рамките на конкретното чувство така, както индивидуалността и душевните свойства на човека определят неговото “аз” в нашия свят.

При ангелите на любовта има безкрайно множество от разновидности и нюанси на това чувство. Няма две чувства от един разряд, които да са емоционално идентични, както не може да има две еднакви мисли... Ангелът завинаги си остава проявление на една единствена емоционална същност.

Сред безчетното множество категории ангели, населяващи различните светове, има такива, които са съществували от началото на времето: те са вечна, неизменяема част от мирозданието. Ангелите от тези категории в някакъв смисъл действат като проводници на жизнената енергия, чрез която Божествената милост се възкачва и слиза от едни светове в други.

Има такива духовни същества, които се създават във всички светове, особено в света на действието, където мислите, постъпките и преживяванията на хората пораждат ангели от всевъзможни видове.

Светът, където съществуват ангелите - светът на съзиданието - представлява система от нефизични същности, болшинството от които са прости и еднозначни. Всеки ангел има свой ярко изразен характер, проявяващ се в неговата деятелност в нашия свят. Ето защо се казва, че ангелът може да изпълни само една задача - същността на ангела е елементарна в сравнение с необичайната сложност на човека.

Съществата, населяващи света на злото, също се наричат ангели, но това са ангели-погубители, ангели на разрушението. Тези духовни създания имат съвсем определена цел. Така както в световете на светостта свойство на ангела може да бъде святата любов или свещеният трепет пред Създателя, така и в световете на злото съществуват най-различни еманации и импулси: ангелът на разрушението може да бъде изразител на порочната любов, мерзостта, нечистия страх и други подобни емоции.

Някои от ангелите-погубители са напълно самостоятелни същества с ярко изразен характер; тяхното съществуване в известен смисъл е вечно - най-малко то ще продължи дотогава, докато злото не изчезне от лицето на земята.

Съществуват ангели-погубители, създадени от човешките грехове, в резултат на които злото придобива обективно съществуване: нечиста мисъл, порив, продиктуван от ненавист, грозна постъпка.

В резултат на всеки грях се създава абстрактно одушевено същество - ангел на ада.

Всеки от тези ангели принадлежи към определена сфера на злото, съответстваща на подбудата или постъпката, която му е дала живот.

По своята вътрешна същност ангелите, обитаващи сферата на злото, не са напълно автономни - те зависят от нашия свят, получават от него жизнена сила, която могат да предават по различни пътища на по-ниски нива.

Доколкото на човека е дадено право на избор, той влияе на нисшите светове чрез извършеното зло точно така, както изменя висшите светове, творейки добро.

Всяко действие на човека поражда сгъстена духовна енергия - ангел; всички духовни сили на човека са въвлечени в неговите действия и всеки ангел, създаден от неговата постъпка, се превръща в негов спътник, става част от неговото реално съществуване.

Както ангелите на светостта, така и ангелите на разрушението служат като своего рода канали за предаване на жизнената енергия, която в този случай напуска нашия свят и минава през различните нива на порока, степен след степен, докато не достигне до самите глъбини на мерзостта в световете на злото.

Ангелите-погубители ни изкушават и ни подстрекават към злото. Колкото повече зло твори сам човек, толкова повече жизнена енергия “измъкват” от него те за своите сфери.

Ако можеше да се изкорени докрай всичкото зло в света - тогава от само себе си се разбира, че ангелите-погубители биха изчезнали, тъй като те могат да съществуват само в качеството си на паразити, живеещи за сметка на човека. Но докато човек избира злото, той ще поддържа и ще храни всички светове и “дворци” на злото.

Човек е в сила да се освободи от най-силните изкушения и по този начин да застави световете на злото да придобият своите първоначални форми. Освен това, той е способен напълно да измени тези светове до такава степен, че да стане възможно да ги включи в системата от световете на светостта. Това става тогава, когато тази част от световете, която се е изопачила и извратила, изчезне окончателно, а тази част от тях, която е изпълнявала ролята да огражда светостта, придобие принципно друг характер.

Докато структурата на мирозданието си остава неизменна, ангелите-погубители ще продължават да съществуват в света на действията и даже в областите, разположени над тях, намирайки си място навсякъде, където има и най-малката склонност към зло. Но това се случва само защото те сами подстрекават към зло, провокират неговото възпроизводство, укрепяват своята сила и власт с помощта на това, което те сами са извикали, и в крайна сметка служат за наказание на тези грехове, за чието извършване те са способствали.

Когато душата на човека остави тялото и придобие способността безпрепятствено да общува с духовните същности, сама ставайки изцяло духовна и съхранявайки само откъслечни спомени за своята бивша връзка с материята, тогава се случва следното: всичко, което тази душа е направила през живота, застава пред нея в своя истински вид, на такова ниво на нейното бъдещо съществуване, каквото тя е заслужила.

Душата на грешника се спуска в ада, с други думи, напълно се потапя в света на тези ангели-погубители, които тя е сътворила в живота, действайки неправедно. От тях душата никак не може да се освободи, защото тези същества обкръжават душата от всички страни и сурово я наказват за това, че ги е извикала към живот. И докато справедливата мярка на тези мъки не бъде отмерена, душата ще си остане в ада.

Душата не получава наказание от някакви външни сили, а от самите проявления на злото, които е породила със своите собствени качества. И само след като душата премине през отвращението, мъката и болката на духовното съществуване в атмосферата на породеното от нея зло, тя ще може да достигне до висшето ниво в съответствие със своята истинска същност и това добро, което е сътворила в света.

Човек, изпълняващ заповед, молещ се или отправящ мисли към Всевишния, създава ангел - нова духовна реалност - и по този начин неговият дух прониква във висшите светове.

Обръщането към Бога или жертвата, която Му се принася - а в това се заключава и вътрешният смисъл на всяка заповед - се издига в духовните висини във вид на ангел и предизвиква изменение в системата от висши светове, главно в света на съзиданието, а оттук влияе и на по-високи светове. Същността на действието се проявява в този момент, когато това, което е извършено в нашия свят, се отделя от конкретните физически обстоятелства - време, място и личност - и става ангел.

Светът на творението представлява свят на чистия разум. В този свят е заключена способността за постигане на истинската, вътрешна същност на нещата и проникването в нея. Разумът се явява в този свят и творческо начало, и съхранител на знания.

Серафимът - това е ангел, в който се проявяват висшите степени на интелекта. Ако ангелът от света на съзиданието се явява въплъщение на чистите емоции, то ангелът от света на творението е същността на чистия разум.

Серафимът е отделна абстрактна същност, неподвластна на никакви изменения. Серафимите отразяват различията между разнообразните плоскости, съзнания и всеки съответства на определен аспект от разума.

Всяко същество от света на творението служи като посланик, получаващ жизнена енергия от ангелите и душите от света на съзиданието и я предава на по-високо ниво - в света на творението и по-нататък към безконечните висини.

Божественият Престол - или другият термин “Колесницата” - това е средство, с помощта на което Всевишният изпраща към създанията и обектите от нашия свят жизнена енергия, влизаща в съприкосновение с много сложни системи в целия свят. Така че светът на творението представлява кръстопът на битието, където жизнената енергия, издигаща се от нисшите светове, и жизнената енергия, слизаща от висшите светове, се срещат и встъпват в някакво взаимодействие.

Ако човек проникне в тайната на “Колесницата”, това означава, че той стои точно в тази точка, където се пресичат различните светове. И в този момент, когато той стои на този кръстопът, на него му се дава знание за всичко съществуващо и всички превръщания на миналото, настоящето и бъдещето, така че Божественото му се открива като Първопричина и Първоизточник на всички сили, в каквото и направление да действат те. Разбира се, на човек не е дадено да постигне това докрай...

Над цялото многообразие от форми, чрез които се проявява Всевишният, пребивава Неговата основна Същност, която не може да бъде изразена от никакви имена. Ние наричаме тази Същност “Безконечният, Благословен Той”. Той включва в Себе Си всичко и няма абсолютно никакви граници.

Единственото, което ни е позволено да кажем за Безконечния, е че Него не можем да Го ограничим от никакви конкретни определения, понеже Той стои над всичко, което може да бъде постигнато или описано по какъвто и да е начин - положителен или отрицателен.

Самият Той не е нито материя, нито Дух и затова е невъзможно да се утвърждава, че Той съществува в някакво измерение, достъпно за нашето разбиране.

Бог се потулва, скривайки Своята безконечна Същност и Своята безконечна светлина дотолкова, доколкото е необходимо, за да може светът да съществува.

Вътре в самия Източник на Божествената светлина нищо не може да функционира само по себе си. Животът на мирозданието е възможен само благодарение на това сгъстяване, отстраняване на Божествената светлина, което е необходимо условие за съществуването на граничното.

Десетте сефирота - това са канали, по които струи Божествената светлина. Те служат като инструменти или средство за изразяване на начина на творението от друго измерение на битието.

Светът не се намира в непосредствени отношения с Първоизточника. Светът встъпва в контакт само с Божественото проявление, въплътено в десетте сефирота.

Така както душата на човека, неговата непостижима, съкровена Същност се разкрива пред другите, само опосредствено проявявайки се, с помощта на такива средства като разум, чувства и плът, така и съкровената Същност на Бога се проявява само посредством сефиротите.

Десетте сефирота определят порядъка на мирозданието - това, което ние можем да наречем закони на природата в света.

Всяко действие на човека влияе на системата на сефиротите: лошата постъпка предизвиква нарушение в нея, т.е. отрицателна реакция, а добрата постъпка я изправя и я повдига на качествено по-високо ниво.

Всяко наше действие влияе на целия свят, а оттук на свой ред въздейства на нашия свят и на нас самите.

В тази величествена система всички заповеди, изучаването и изпълнението на законите на Тора, молитвата, Любовта към Всевишния, разкаянието за греховете... ни указват само общото направление в живота, учат ни на това, по какъв начин едни или други действия, мисли и емоции въздействат на сефиротите и подобряват света, внасяйки в него добро и благословение.

Преди изпълнението на всяка заповед човек е длъжен да произнесе определени думи, за да насочи чрез тях потока от Божествена светлина, изливащ се от висшите светове за осветяването на нашите души.

Всяка заповед притежава особено свойство, посредством което влияе на мирозданието и установява особена връзка между световете и човека.

Грехът - това е нарушение в нормалната работа на системата и предизвиква нещо от рода на кратко затъмнение, блокирайки каналите, по които струи Божествената милост.

Не само преките действия могат да влияят на системата на сефиротите. Нея могат да я изменят и мисълта, и намерението, и всяко най-незначително движение на човешката душа.

Обръщайки се към Всевишния с установена за всички молитва или с лична молитва на своето сърце, човек влияе на произходящото. Даже спонтанните, неосъзнати подбуди са способни да достигнат висшите светове и да им влияят.

Тъй като световете са свързани помежду си с причинно-следствени връзки и си влияят един на друг, всеки човек, притежаващ способност да им въздейства, може в своите мисли, стремления и постъпки да достигне всяко ниво в тези светове.

Човек не е просто свободен в своите действия, но всяко негово действие оказва огромно въздействие на всички светове - както в сферите, ограничени от категориите време и пространство, така и в сферата на абсолютната Реалност, намираща се над всички останали.

За разлика от всички останали създания, съществуващи във вселената, човекът функционира независимо. Само той е способен да влияе на цялата система на мирозданието, изменяйки съотношението между нейните части.

Надарявайки хората със свободна воля, Създателят им е дал власт да изменят установения порядък на нещата и затова от много гледни точки нашият свят не е незначителен - той се явява място, в което се пресичат всички останали светове.

Човекът е цяла вселена, микрокосмос, притежаващ вътрешно единство.

Така както неограничеността на Божественото се проявява в това, че то е неизмеримо по-високо от всичко, така също тя (неограничеността) се проявява и в това, че Божественото е пределно близко на всичко. В този смисъл контактът на човека с Всевишния е контакт, който носи личен характер, и независимо от безграничността на мирозданието този контакт зависи от свободните действия на човека и не принадлежи нито към сферата на причинно-следствените връзки, нито към сферата на магичното.

Връзката с Бога - това е лична връзка.

Отношенията на всяка неповторима човешка личност със своя Създател са дълбоко интимни.

Именно защото Бог е извън границите на нашите постижения, Той сам създава възможности за контакт с нас и всяка мисъл, всяко желание, предчувствие или намерение достигат до Святия Бог, Безконечния, Благословен Той.

Когато човек достигне определено духовно ниво, той започва да прониква в същността на Божественото, да разбира устройството на мирозданието, да осъзнава връзката между различните явления, да постига силата и значението на закона.

Тайно, тайно в себе си душата на човека е част от самия Творец, за разлика от света, който, макар и да е също Божествено проявление, си остава нещо отделно от Създателя.

Само човек, благодарение на своята Божествена душа, притежава определени свойства и възможности, присъщи на самия Бог. Това се изразява в способността на човека да премине отвъд пределите на обичайното съществуване и свободно да избира пътя, по който може или да се възкачи до велики духовни висоти, или да се спусне в най-дълбоките бездни на греха.

Божественото не се разкрива в хората в цялата си безконечност. Може да се говори само за Божествена искра, за отделно проявление на Бога, съставящо същността на вътрешния живот на човека.

Като искра, съдържаща в себе си нещо от цялото, тя не може да достигне съвършенството по друг начин, освен чрез единение с това всеобщо цяло.

Всяка отделна искра, всяка душа е уникална и неповторима в това, което се отнася до нейната същност, нейните способности и задачи, които е призвана да изпълни, независимо от всички връзки, които я свързват както с Висшия Източник, така и с всяка друга душа.

Няма души, еднакви по своите свойства и задачи. Нито една душа не може да заеме мястото на друга и даже най-великата от тях не е в състояние да изпълни онази особена роля - даже и най-незначителната - която е определена за дадена душа.

Своята главна задача душата изпълнява сред живите създания, в контакта с материята, а не чрез отдалечаването си от физическия свят.

Вътре в системата на отношения между душата и физическия свят, и особено в отношенията й с тялото, в което пребивава, душата може да достигне несравнимо по-високи нива, отколкото намирайки се в рая, в състояние на отделеност от материята.

Душата стои неизмеримо по-високо, отколкото интелекта в неговите най-високи проявления.

Душата трябва да се разглежда не като отделна същност, притежаваща конкретен характер и особени свойства, но като множество същности на различни духовни нива, всяка от които е непосредствено зад другата, по-горе или по-долу.

Човек може да реализира заложените в него духовни възможности и да се издигне до върха - Царството Божие в самия себе си, ако положи необходимите за това усилия.

Съзнателното изкачване на все по-високи нива е и пътят към съвършенството. Колкото по-високо се издига човек, толкова по-ясна му става и целта на неговото съществуване. И само съзнанието на най-великите хора достига нивото на света на излъчването.

Физическият свят съдържа в себе си Висша Същност, в която, макар и в скрит и изопачен вид, присъстват Божествени искри, които съхраняват своята Първична Святост, характерна им до преди слизането в материята. Именно с тези висши сили се съединява душата, изпълняваща своята мисия.

Пътищата за изправянето на света са предначертани в Тора и душата е длъжна да я ползва като компас за избора на вярно направление.

За изпълнението на своята духовна мисия всеки е длъжен да открие особен път, да определи онова единствено място в света, което е свързано с целта на съществуването на неговата душа.

Всяка буква в свитъка Тора съответства на една еврейска душа и без тази единствена буква Тора няма да е пълна.

Много души по една или друга причина се отклоняват от пътя: понякога човек не изпълнява своята духовна мисия до края, понякога злоупотребява с дадената му сила, влошавайки по този начин своята участ и участта на другите хора. В такива случаи душата не изпълнява своята задача и сама си вреди, принизявайки се заедно със света, който е длъжна да извиси. На нея не й се удава да завърши работата над тази част от реалността, която само тя е могла да измени, и затова след смъртта на човека тя не намира покой и се възвръща в друго тяло, за да се опита още веднъж да изпълни своята задача и да изправи вредите, които е причинила на света и на самата себе си в предходния живот на земята.