Наистина никой не потвърждава Единството на Бога, защото този, който Го потвърждава, Му противоречи. Той, Той е потвърждението на собственото Си Единство, и този, който си позволи да Го опише, Го опетнява.

Освен Единствената Същност какво друго има в двата свята? Освен Него нищо друго не съществува в цялата вселена!

Дали човек е склонен към добро, или към зло, дали живее в метох, или е монах в манастира - от гледна точка на „формата“ всеки е друг, различен от Него. Но от гледна точка на реалността всичко е Той и никой не е друг, освен Него!

Ние и Ти не сме отделени един от друг, но ние се нуждаем от Теб, докато Ти не се нуждаеш от нас.

Нищо не стига до Теб от никого, нищо не излиза от Теб към никого; всичко идва от Теб към Теб; Ти си всичко и това е всичко.

Бог, Всемогъщия и Всевишния, е поставил ограничение на всички задължения, които е повелил на човешките същества, с изключение на дикр (призоваването). За него няма ограничение.

Всеки дъх, който съдържа споменаването на Бога, е съединен с Трона.

Истината е посадена в центъра на сърцето като доверие от Бога, което ни е поверено да пазим. Тя се проявява с истинско покаяние и истински усилия. Когато си припомняме Бога и изпълняваме дикр, красотата на Истината заблестява на повърхността. Първоначално, човек рецитира Името на Бога с езика. След това, когато сърцето се оживи, човек рецитира вътрешно със сърцето.

Има различни степени на припомнянето и всяка има свой път. Някои се изразяват на глас, други се чувстват вътрешно, в тишина - от центъра на сърцето. В началото човек трябва да изрича думите, които помни. После, стъпка по стъпка, припомнянето се разпростира в цялото му същество - то прониква в сърцето; издига се до душата; достига областта на тайните; след това областта на скритото; и още по-нататък - достига най-скритото от скритото. Колко далеч се разпростира припомнянето и нивото, до което то достига, зависи единствено от степента, в която Бог в Своето великодушие води човека.

Припомнянето, произнесено с думи, е само заявление, че сърцето не е забравило Бога. Вътрешното, безмълвно припомняне е движение на чувствата. Припомнянето на сърцето става посредством усещането, вътре в теб, на Божията мощ и красота, докато припомнянето на душата става посредством запалването на Божествената светлина, образувана от Божията мощ и красота. Припомнянето на нивото на тайната област става посредством екстаза от съзирането на Божествените тайни. Припомнянето на нивото на скритата област довежда човека до истинното обещание при Владетеля, Всемогъщия (54:55). Припомнянето на последното ниво, наречено „най-скрито от скритите“, води човека до състояние на заличаване на аз-а и единение с Истината. В действителност никой друг, освен Бог не знае състоянието на онзи, който е проникнал в областта, съдържаща всяко познание, която е краят на всичко. Той знае и тайното, и най-скритото (Коран, 20:7).

Всичко друго, освен Бога се намира насред три неща: несъществуващото вчера, пропиляното днес и нищожното утре. Затова нищо, освен Бога не съществува, и въпреки това всичко съществува чрез Бога. Затова всичко е Негово Съществуване.

Бог - да бъде Славата Му! - ми рече: „Знаеш ли кой си ти?“. Аз отговорих: „Да, аз съм не-съществуващото, което е проявено чрез Твоята проява; аз съм тъмнината, която се осветява от Твоята светлина“.

Тогава Той ми рече: „Щом знаеш това, постоянствай твърдо в това знание и внимавай да не поискаш онова, което не ти принадлежи: защото влогът (амана) трябва да се върне на своя собственик и заемът трябва да се изплати. Думите „условно съществуване“ винаги са ти принадлежали и винаги ще ти принадлежат“.

Той ми рече отново: „Ти знаеш ли кой си?“. Аз отговорих: „Да, аз в действителност съм Бог (ал-Хакк) (Реалния). Обаче метафорично и по отношение на Пътя аз съм създание (ал-кхалк). Аз съм условно създание по отношение на формата си, но не мога да не бъда необходимото Същество. Божественото Име ал-Хакк ми принадлежи по първородно право; името на създанието е само наименование под наем, формула за разграничаване“.

Той ми рече: „Скрий този символ и нека стената рухне, и зарови това съкровище, за да може да го извади само онзи, който постави душата си на жестоки изпитания и който погледне смъртта в очите“.

Бог и нищо друго: привързаностите - прекратени, второстепенните причини - разтворени, външният вид - неутрализиран, ограниченията - отхвърлени, разбиранията - унищожени, историята - абсурдна, загатванията - слепи, изказът - отречен, злото - заличено, и Бог, Единственият, живее чрез Самия Себе Си.

Най-хубавата постъпка е свеждането на мига до съответствие с Бога.

Абдула Бадр ал-Хабаши, известен в творбите на Шейха като „абисинеца“, се счита за един от най-близките ученици на Ибн Араби. Пътувал е много заедно със своя учител и в книгата си „Пробуждане за Пътя на Бога“ е записал мисли на Ибн Араби относно пътя на ученика към Бога. Ибн Араби е посветил книгата си „Мекански Откровения“ на Абдула Бадр ал-Хабаши и на Абд ал-Азиз ал-Махдави. Ибн Араби описва своя ученик така: „най-благородният син, благословеният, най-чистият, пълната луна на вярата“.

В този разказ Зул Нун ни разкрива, че е получил добрата вест за приемането си от Бога, което за нас не подлежи на съмнение. Освен това в тази връзка е казано: „За тях е радостната вест в земния живот и в отвъдния“ (Коран 10, 63-64). Чух тази история в Тунис в присъствието на учителя Абу Мохамед Абд ал Азиз ибн Аби Бакр ал Махдави - Нека Бог бъде благоразположен към него! - който добави: „Чучулигата е неговата душа и тя показва състоянието, в което се е намирал“.

Зул Нун бил един от учителите на Абу Абд Аллах ибн ал Джалла. Попитали Зул Нун защо нарича бащата на ал Джалла „шлифовчика“ - да не би това да е професия, която той практикува, а Зул Нун отговорил: „Наричахме го така, защото всеки път, когато ни говореше, полираше сърцата ни“.

Абу Абд Аллах ибн ал Джалла е предал следната история: „Отидох до брега на Нил, когато видяхме една жена да вика и плаче. Зул Нун се приближи до нея и я попита защо плаче. „Синът ми, моята радост, беше с мене, но един крокодил се подаде от водата и го завлече“, каза тя. Зул Нун започна да се моли и направи два раката, последвани от умоления към Бога. Крокодилът бързо излезе от Нил заедно с детето и го върна на майка му“. Абу Абд Аллах добавил: „Така Зул Нун спаси детето, а аз станах свидетел“.