Когато и ние започнем да говорим на Господа с Неговия език, с езика на Любовта, сърцето Му започва да се отваря и ние всичко придобиваме. А сега Му говорим: „Татко, Ти трябва да ни дадеш!“. Тогава Той казва: „Нямам нищо за вас“. По този начин ние приличаме на оня син, който следва в странство, в Германия, и пише писмо на баща си: „Татко, прати ми пари, в противен случай няма да мога да завърша“. Бащата не знае да чете, среща един касапин и му дава писмото. Верен на природата си, касапинът прочита грубо писмото и бащата, недоволен от сина си, казва: „Нищо няма да му пратя на това магаре, пет пари дори няма да му пратя“. След това среща на пътя един абаджия и му казва: „Я ми прочети това писмо; чете го един касапин, но прочети го и ти“. Абаджията започва кротко: „Татко, моля ти се, имам нужда от пари, прати ми, за да завърша“. „Щом като е така, ще му пратя пари.“

По този начин абаджията спасява положението. Това е син, който разбира баща си - това е цялата философия на Живота. Езикът ни трябва да бъде мек по съдържание, по форма и по смисъл. Това е Божественото в света. И когато всинца се научим на този език, светът ще се оправи. Това изкуство ще научите в Училището: да говорите меко.

Един градинар, българин, работил пет-шест години градинарство, но се отегчил и решил да смени занаята си. Един ден отишъл в Солун, дето видял как абаджия шие дрехи. „Ето един занаят за мене! - си казал той. - Омръзна ми цял ден да дигам, свалям мотиката.“ Той попитал абаджията:

Още същия ден пристига един турски бей. Иска от абаджията да му ушие бирбучуклии гащи. Майсторът дал аршина, ножиците и другите инструменти на новия си съдружник и го изпратил с бея у дома му да изпълни поръчката. Беят дал плата на момъка и го гледал какво прави.