Един от учениците на втория Старец (за втория Старец може би няма да говорим, но за неговите ученици от време на време ще казваме по нещо; вторият Старец, това е Старецът на Черното братство, една изключителна универсална мъдрост. Но за да се изнесе тя, тук трябва да има абсолютна атмосфера и не трябва да присъства и най-малкото его. Затова има опасения и затова ще говорим за неговите ученици, а него самия ще отложим), казва се Авдахар, казва следното: Страданието, това са сълзите на мрака в тебе. И мракът ще плаче, докато не съградиш храма на Бога в него.

Когато страданието дойде и те обхване, когато страданието дойде и се промъкне до твоето сърце, това е моментът, в който трябва да изтръгнеш силата му. Ако изтръгнеш силата му, ще осветиш себе си.

Когато пътуваш навътре, трябва да стигнеш до своето истинско уединение. Кое е мястото на това истинско уединение? Това е точката, в която засияваш. В това уединение човек разбира своята нерушимост.

Когато те любят, използвай любовта. Когато те мразят, използвай омразата. Това значи: когато те любят, стани светлина, а когато те мразят, стани топлина. Когато те обиждат, стани теменужка. Това значи да станеш скромен и да изхвърлиш обидата от сърцето си. Когато те хвалят, стани кокиче. А това значи: стани смирен и изхвърли похвалата от сърцето си.

Тайната в нас е цел без край. Тайната в нас никога не свършва, никога не се изчерпва. Който е избрал земното, той е избрал края на нещата. Който е избрал свещеното, той е избрал безкрайността на нещата. Крайното се уморява от себе си, а безкрайното се обновява вечно в собствената си тайна.

Бъди весел, когато нещата не вървят. Бъди весел, когато времето е лошо. Бъди весел, когато губиш. Бъди весел, когато нещата се сгромолясват. Не е ли това живата духовност? Не е ли това истинският човек, който превъзхожда всичко, което се случва?

Първичният образ на човека е духовен и истинен. Този образ тече като водата, движи се като вятъра, сияе като слънцето, лети като орела и наблюдава като Истината. Ето образа на човека.

Слушал Авдахар загадъчния спор между учения, лекаря и поета. Те спорели за една ябълка. Авдахар бил Черен Адепт, който вярвал в Слънцето, което никога не изгрявало. Той не участвал в спора, само слушал и наблюдавал. Ученият доказвал, че ябълката е произлязла от калта. Самият той се чудел защо е дошла, откъде е дошла. Имал ученият много предположения, даже мислел, че ябълката е виновна за идването си. Но като всеки учен той не знаел нищо за същността на ябълката. Според Авдахар да си учен, означавало да си тежко болен. Според него болните всякога спорят, защото нищо съществено не знаят. Авдахар бил убеден, че който спори и който е болен, не познава Реалността. А който не познава Реалността, не може да общува с Тайнството на Живота. После лекарят взел думата. Той се мъчел да открие вътре в ябълката лечебните сили на природата. В ябълката, в листата, в дървото той все търсел ползата. Според Авдахар лекарят бил малко по-умен от учения и това било достатъчно и той да бъде далече от Тайнството на Живота. Според Авдахар всеки, който търси ползата от живота, се отделя от Тайнството, от Незримото, което е вътре в човека. После дошъл ред на поета. Поетът взел ябълката и започнал да й се радва. Сякаш той целувал нейния аромат. С това той надминавал учения и лекаря, но неразбирането си оставало. Авдахар знаел, че поетът има някаква душа, но че и той е получовек. След малко към тях се приближили група хора и тримата решили да се обърнат към тях, за да разберат кой е прав. Тези хора изслушали историята за ябълката и казали, че върху ябълката не трябва да се спори, но че трябва да се яде. И всички решили, че глас народен е глас Божий. Тогава пред тях застанал Авдахар и казал: Братя, велико е невежеството ви и безгранична е глупостта ви, а пустословието ви е възхитително. Аз не съм нито учен, нито лекар, нито поет, нито глас Божий. Имам само едно незнание и от името на това незнание ще ви кажа: Няма значение откъде е дошла ябълката, няма значение и ползата от нея и ароматът й няма голямо значение, а гласът Божий е напълно излишен. Само гласът на Мъдростта е верен. Зад произхода на ябълката, зад ползата и зад аромата е скрит друг аромат, друга музика, друга душа, друг намек. Ябълката е загатване за Отвъдното. Тя е същество на Безсловесното, на Безмълвното. Тя е същество, което е дошло от Невидимото Слънце. Тя е Тайнство. Тя е самото Слънце, притичало до нас. Тя е видимият образ на Невидимото Слънце. Не е ли това загадка на Живота? Не е ли това Слънце скрито в самите нас? Не трябва ли да търсим Тайнството в самите себе си? И не сте ли изгубили вие Тайнството в спорове и пустословие? Само Безмълвието е Глас Божий. Само безмълвният прониква в корена на нещата. Само безмълвният преобразява знанието в разбиране, разбирането в Любов, Любовта в Тайнство и Тайнството в Незнание. Това искаше да ви каже незнаещият. - Казал това Авдахар и си тръгнал. И казали си всички: Странен е този човек. Но той не зачита държавата и гласа Божий. - И размишлявал в себе си Авдахар: Загадката е нещо, което все пак можеш да изразиш. Но Тайнството е нещо, което трябва да живееш. Човек, който не вижда Тайнството на Живота - а Животът сам по себе си е Велико Тайнство, което ни заобгражда постоянно - то такъв човек, човек без Тайнство, е погинал човек. Човек без Тайнство разглежда живота с очите на смъртта, а човекът на Тайнството е загадка и за самия себе си.