Суфи казват: Дяволът е много хитър. Той дори често вкарва човека в правия път, защото знае, че човекът не е готов за духовен подвиг, няма устой. И после започва да го отчайва — това е стратегия. Значи трябва да разберем тези подходи. Може да те направи монах, може да те кара да постиш и ти си мислиш, че е за здраве. Когато дяволът те кара, той има особени цели, той винаги има полза. Трябва да се научите да различавате, след време ще говорим повече за него.

Казва един суфи: Аз дойдох при Тебе, Аллах, чрез Тебе и така получих Тебе.

Суфите казват: Бавният път на знанието се осъществява по пътя на човешкото обучение. Истинският път на знанието се осъществява по пътя на Божественото наставление. Това са различни пътища.

Бавният път, това е маршрутът на петте чувства, но голяма част от тези хора се провалят независимо от успехи и победи, и каквото и да е. Този тип хора имат два вида ограничено знание. Първо, когато ги обучава друг човек и второ, когато те сами разсъждават. Тези два пътя са само условно добро. На едно ниско ниво те са все пак условно добро, нереално, и затова, малко или много, те биват обхванати от невежеството. И тези двата вида хора биват обхванати от невежеството.

Вторият път, пътят на Божественото наставление, е за този, който е станал достоен. Тогава той идва тук и се подготвя за Божествени откровения. Тук човекът трябва да се очисти напълно от света и от земните желания; дотогава той не е достоен. Загатват му се неща, но не е достоен. Значи трябва да се очисти от света и от земните желания.

За да бъдеш достоен за Божественото знание и наставление, трябва да избереш твърдо Бог и Истината. Тогава Неговото свещено внимание, на Бога, вече се насочва към тебе. Тогава Бог ти дарява Божествен взор. Можеш да проникваш в нещата и постепенно да ги разбираш.

Любовта към Бога може да отрече само този, който е останал в петте сетива, т.е. може да се каже — на нивото на животните. Разбира се, има животни и с шесто чувство, има и хора.

Любовта не може да се научи от хората — другото нещо, което казват суфи — тя е един от даровете на Бога и идва по Неговата милост. Когато хората обичат човешки същества, Бог им причинява мъка, за да видят те своето лицемерие. Бог иска абсолютен свещен брак с всичко, защото всичко е Негово. Не можеш да обичаш човека — трябва да обичаш Бог в човека, тогава ще имаш правилен подход.

Знание, което не те отвежда до Бога, до реалността, увеличава твоето невежество.

По пътя на суфи каквото и да се случи, милост или гняв, все е хубаво. Защо? Защото суфи е влюбен в двата лика на Бога. Значи той обича и милостта на Бога, и гнева, защото гневът е просто справедливостта Му.

Аттар казва: Този, който е изпълнен с любов, от кое ли вероизповедание ще е? И отговаря: От изповеданието на Бога. После казва: Този, който е изпълнен с Бог, трябва ли му някакъв ритуал? Подразбира се. И казва: Научи се, приятелю, на това, че ние търсим единствено Бога, а не нещата. Ние търсим единствено Бога, и то чрез светлина, идваща от Него.

Знания, приети чрез Божествени откровения, са мощни и съвършени, защото са получени по Божествен път. Но има един друг вид знание, илхам, т.е. Божествено внушение. То също е много ценно, то е междинно, защото тук душата придобива стремеж и увереност по своя път. Така тя се подготвя за дълбоки Божествени откровения, придобива стремеж, увереност и върви към все по-голяма чистота.

Разликата между откровение и Божествено внушение е тази, че откровението е явно разкритие, а внушението е като светлина, идващо от скрит светилник. То идва за душата, за да я води и учи, да я подготвя.

Няма нужда човекът, казват суфите, да се бори със злото и да отхвърля дявола. Просто усъвършенствай любовта си към Бога. Просто е: усъвършенствай любовта си към Бога.

Този, който не разбира злото, се поставя в невежество.

Гневът и милостта на Бога са сгодени, съединени и от този съюз се е родил двойственият свят на доброто и злото.

Злото е загадка на битието. Ако Бог лиши света от злото, то този Бог не може да се нарече добър. Наистина е така и така мислят суфите, не може да се нарече добър. Ще обясня: Бог е Абсолютно Единство и затова и доброто, и злото Му служат. Дали ние одобряваме, е без значение. Те служат на Неговата скрита и висша цел. В ръцете на Бога доброто и злото действат в съгласие. Милостта и гневът Му са в пълно съгласие. И пак казвам: А какво мислим ние, няма значение, Бог просто действа. И е казал ясно: Не съдете! Т.е. това означава, че гневът и милостта са части от величието на Бога. Не може да осъждаш гнева, несправедливостта, на която ти не знаеш дълбоките причини. Значи: части от величието на Бога, части от това страховито Единство.

Самият Бог е, Който потъпква и възвишава. Забележете, не е дяволът, Бог потъпква и възвишава. Той има план с всяка душа. Той е Самият Велик Деятел. И казват суфите: Виж принизената земя и възвисеното небе — все е Той.

И така, какво ни казва Ибн Араби: Аз странствах навътре в себе си и когато достигнах до Бога, аз станах чисто служене, без сянка на богослужение. Чисто служене! Значи съществува служене, но това е само условно. Всъщност съществува само Бог. И казва Ибн Араби: Изглежда, че аз съм служител и че аз проповядвам, но всъщност само Бог действа. Ние не можем да произведем действие; Сатана не може да направи действие; даже и Христос, т.е. действа страховитото Единство, действа само Бог. И който осъжда нещо, той осъжда себе си.

Суфи е този, който е изчезнал за себе си и е жив за Истината. Т.е. той се е изплъзнал от човешките склонности и реално е придобил Бога отвътре.

Суфи е този, чиято душа е в тялото му, чиято душа е вътре в тялото му.

Един суфи казва: Аз не търся добри хора. Аз търся безумци. Аз търся безумно влюбените в Бога, безумно отдадените. — И това са суфите.

За обикновените хора са създадени заповедите, а за суфи е създадена Любовта.

Суфи не търси святост. Забележете, не си губи времето със святост. Суфи търси Бога и Го намира — нещо по-дълбоко, по-конкретно и по-точно. Ще обясня: светецът следва определени закони и правила и живее по тях. Суфи не приема никакви закони и правила, а само Любовта към Бога.

Суфи вижда океана чрез очите на океана, а не чрез очите на капката, т.е. не чрез ума и логиката — те са капката.

Що е суфи? Суфи е този, който е изчезнал, който се е освободил от себе си.

Дали е болен или здрав, за суфи е все едно, защото той никога не отхвърля Бога. И при болест, и при здраве на него му е безразлично, той е насочен изцяло към Бога.

Суфи е този, който е постигнал сърцето си и поради това суфите са хора на тайното знание.

Смъртта е принудена да въведе суфи в мистичната свобода, тя няма избор.

Онзи, който е пречистен посредством Любов, е чист, а онзи, който е погълнат от Бога и е изоставил всичко друго, е суфи.

Суфи не пътешества в света. Той пътешества от себе си към Бога.

Суфи, това е състоянието на изчезналото Аз.

Злите мисли не могат да понесат състоянието на суфи. Състоянието на суфи е любов към Бога.

Суфи не вижда в човека нито враг, нито приятел, а само Бог, действащия Бог.

Суфи се възхищава на противоположностите.

Суфи казва: Бог не е в някакви небеса. Той върви редом с мен.

Освен това, суфи не пие вода; суфи пие Любов — това е разликата.

Суфи е обкръжен от аромата на Истината.

Според суфи човекът трябва да се подобри вътрешно, а не да чака добри външни условия.

Истинският суфи живее естествено в своята вечност. Дали е долу или в другия свят, или в Бога, той все живее естествено в своята вечност.

Истинският суфи се наслаждава на света, забележете, повече от земните хора, защото той се наслаждава чрез Бога, чрез Божествената Любов.

Суфи са просто хора, хора на пътя. Тяхното ежедневие не е човешко. То се ръководи от Бога.

Суфи не търси отговор, защото отговор означава ограничение, даже ограбване.

Суфи е търсач на Същността.

Суфи царува, защото се е справил със своите скрити изкушения. Той се е справил с тях, със своите скрити изкушения.

Истинският суфи е пиян, защото той е същество, видяло своята Същност. Той наистина е познал Любовта.

Нафса, това е нисшият човек, най-общо казано нисшият човек, нисшият ум, нисшето сърце, нисшата душа. Това е на езика на суфи нафса. Ще говорим за нафса, или за егото.

Сърцето живее между двама господари: духът и нафса (егото). Който надделее, става господар на сърцето.

Любовта и добродетелите са армията на духа, а страстите са армията на нафса.

Желанието да се освободиш от нафса е също желание на егото. Просто помни Бога, това е методът; просто помни Бога, все по-често. Не се безпокой за егото, просто постоянно мисли за Бога и егото ще се разтопи.

За да постигнеш нещо по пътя си, нафсът трябва да е овладян.

Нафсът е трудна задача. Той е мъртво блато, което трябва да се превърне в плодородна земя.

Когато воюваш с нафса, той дълго време не изчезва, а става все по-изтънчен. И там, в скритото, изтънченото, трябва да го победиш.

На езика на суфи очистване означава умъртвяване на нафса.

Бог е създал нафса като противник, но не му е дал победата.

Нафсът трябва да бъде унищожен, което означава овладян, защото той е велика завеса между тебе и Бога.

Всеки човек е длъжен да разкрие пред своя нафс книгата на вдъхновението, за да му напомни (на нафса) за Първоизточника.

Човек трябва да има любов към Бога, а не самолюбие, не самовлюбеност; тя е от нафса.

Зикр, или постоянната молитва, постоянното спомняне на Бога, постепенно отстраняват от съзнанието всички излишни обекти. Така нафсът постепенно се изпраща в забвение.

Постоянната преданост към един суфи-учител отделя човека от нафса и енергията на неговия нафс започва да служи на този учител или учение. И така нафсът се разрежда, после се смирява, учи се и на покоряване пред този учител. Всъщност той е пред скритото Лице на Бога. Това е метод за бавно овладяване на нафса. Разбира се, има и такива, които избягват и учители, и посветени под предлог, че нещо там е трудно, че нещо не е наред; нафсът си знае работата. Но нафсът е много хитър. Той може да внуши, че това място, при учител, при посветен, е опасно, че нямал нагласа; разбира се, че няма нагласа.

Тези, които следват страстите на този нафс, ги очакват големи бедствия. Този нафс може да се преодолее само със строга самодисциплина и накрая с намесата на Божията милост. И тогава човекът придобива свобода от своята вродена материална природа. И злобата му се превръща в добродетел.

Суфи казват: По форма този нафс е човек, а по природа е Сатана.

По пътя на очистването нафсът минава през четири състояния. Първото, нафсът в случая е призоваване, предизвикателство към човека. Второто състояние, нафсът е обвиняващ, все търси някого да обвинява. Трето: после нафсът става постепенно вдъхновяващ, въведен в пътя, вдъхновен. И четвърто: накрая нафсът е успокоен, умиротворен, овладян. Настъпва покоят.

За суфи единственото глупаво нещо в битието, това е нафсът, егото.

Нафсът има две основни качества: страст и гняв. Първото, страст — за да постига изгода и второто — гняв, за да доминира и да обладава. Когато в тялото на човека има много страст и много гняв, това означава, че има много нафс.

Нафсът отрича Бога, защото не Го познава. Много просто: Бог не се разкрива на нафса. Знанието за Бога е възможно само чрез Бога.

Нафсът е самосъздадена завеса и затова той отрича Бога.

Нафсът е разсеян. Той е злопаметен и обидчив. Даже да няма кой да го обиди, той е обиден от живота. Просто такава е нагласата му.

Нафсът е раздразнителен. Той не умее да прощава.

Освен това нафсът е много хитър. Вижте сега за какво става въпрос: нафсът понякога може да те насочи към нещо разумно, даже полезно, но винаги има своя скрита цел. Той има полза от това, затова те насочва в разумното. Нафсът може да излъже човека и да го принуди да стане аскет, учен, даже, забележете, и суфи; даже може да го поведе по този път и да иска човекът да стане суфи. И всичко това е, за да придобие човекът признание, някаква слава, някакъв авторитет, за да може да изпъди после Бог от себе си. Забележете колко хитро, гъвкаво и същевременно елементарно.

Ако нафсът (егото ти) ти приписва пост и молитва, суфи казват: това е мошеничество. Това означава, че нафсът замисля нещо против тебе.

Нафсът, това е неверният приятел на човека, а Божественото в човека — това е верният приятел.

В света на суфи няма място за нафса, защото ти или си отдаден, или не си.

Нафсът е много враждебен, много повече от всеки твой противник. Значи противниците си ги смятай за нещо много бледо в сравнение с твоя скрит враг отвътре — нафсът.

Твоят нафс е скритата в тебе змия. Нафсът умее много коварно да претендира за Божественост. Нафсът иска хората да го хвалят, да го следват, даже да го обичат. И даже да го обичат повече от всичко на света.

Нафсът, т.е. неовладеният ум, е проводник и пособие на нашите скрити вътрешни врагове.

Нафсът прави малки услуги на хората и ги счита за много важни, и ги помни много дълго. Така е устроен, помни ги много дълго.

Ал Халладж казва: Нафсът никога не следва Божествения път, дори даже да е свещеник. Даже ако е свещеник, той си има някакъв свой път, но не Божествен път.

Суфизмът не е философия, не е разсъждения. Той е чисто живеене в Бога. Суфизмът без да е наука, е по-научен от нея, защото той постига реалността.

Суфизмът — това е мистично знание за Бога, знание за близостта с Бога.

Суфизмът предшества религията, той освен това е извън историята; историята е нещо ограничено.

Идеята на суфизма е универсална, защото тя е велика Любов и цялостна отдаденост на Бога.

Суфизмът е път към Божията реалност. Пробуждащата сила за движението към тази реалност е Любовта, а средството за придобиването е целеустремеността.

Най-дълбоката практика на суфизма е в това движение към Истината, към Бога, с помощта на Любовта и предаността.

Според суфизма човек трябва да се излекува от своите болезнени мислителни процеси. Пътят към това е зикр, т.е. постоянното мислене за Бога. И така човекът започва постепенно да възприема Истината такава, каквато е; не каквато е натрапена, а такава, каквато е.

Суфите казват: Дръж хляба по-далече от мишките. Преведено: Дръж суфизма по-далече от учените хора.

Суфизмът не се опира на книгите, а на Любовта. В суфизма Любовта е водачът на кервана.

Има само Бог и това е целият суфизъм. Бог е същността на всички неща. Суфизмът е същността на всички религии.

В суфизма се казва, че ако направиш две крачки към Бога, Бог ще тича към тебе. Ако направиш две крачки към Бога искрено, Бог ще тича към тебе.

Суфизмът, това е универсалният дух, съкровеното в нещата, душата на всяка религия.

Суфизмът, това означава, че Бог ни подбужда да умрем за себе си и да живеем в Него, да живеем вътре в Него.

Суфизмът е състояние, при което изчезва всичко човешко.

Суфизъм означава, че душата ви желае толкова много Бога, че отстранява всички други желания.

Суфизмът е живот в състоянието на Бога. Величието на суфизма е в таслим (преди време говорихме), таслим, т.е. смирението. Ще обясня: величието не е в това да бъдеш голям, според суфизма, а да бъдеш нищожен. Но да бъдеш нищожен, е много мъдро умение, то не е просто така; това е мъдро умение, това е велико смирение, където се ражда Бог.

Суфизмът е жажда за постижение на дълбоките тайни, скрити в Бога, не във вселената; скрити в Бога. Не в природата, не в космоса — вътре в Самия Бог. В края на суфизма е състоянието фана — изчезването в Бога, след което следва вечният живот.

Малцина знаеха, че голямата светлина на Луцифер беше тъмна, защото те познаваха Бога, те познаваха Цялата Светлина. Не частичната, Луцифер, а те познаваха Бога, Цялата Светлина. Истинското знание за това не беше в словото, то беше скрито в безмълвието.

Сатана прониква в човека само когато в човека възникват желания да съгреши. Щом има такива желания, Сатана се хваща за човека и така му показва неговата собствена същност, изкривената човешка същност, неговия собствен провал. Всеки попада под властта на своята собствена страст, на своя собствен Сатана.

Сатана е създаден с дадена цел. Целта, наречена Сатана, съществува само в чистото Божествено съзнание, т.е. Сатана е скрит в целта на Бога. Било е древно време, когато Сатана даже не е съществувал. После е било време, когато е бил вътре в същността на Бога, но после излязъл навън заради свещените цели на Бога. Всички същества, които са скрити в невидимото, имат способност по повеление на Бога, по повеление на Неговата могъща Воля да излизат навън, т.е. Той ги призовава и те се появяват, раждат се. Те се появяват и поради това се наричат създания. Разбира се, всичко създадено е само условно, защото само Бог действа. И освен това Той може да върне това създание пак в Себе Си.

На много същества е дарено да съществуват външно, а на други е дарено да съществуват вътрешно. И външните създания, и вътрешните са напълно зависими от Него. Те заимстват от Него своето съществуване.

Бог съществува и в създанията, и независимо от тях, но те зависят от Него и от Неговия Замисъл.