Който върви по пътя на Истината, все едно е дали е в манастир, в църква или сред хората. Който е истинен, има Бог в себе си, той е истинен на всички места. Този, в когото Бог не е вкоренен дълбоко, този, който търси Бога във външни неща, места, хора, в църкви, ще стане за смях, защото той няма Бог в себе си и тогава и злото, и доброто ще го объркват, защото Бог не е станал всичко за него.

Истинският човек обладава Бог в своя дух, а не в размишленията си за Него. Колкото повече принадлежим на себе си, толкова по-малко принадлежим на Бога. Истинското покаяние, това означава да се отречеш от всичко, което не е Бог и което не е божественост, това е покаяние.

Бог се взира повече в нашата любов, а не в нашите дела. Всяко страдание произтича от страст към външни неща, а външните неща са всякога печал. И понеже човекът е обичал външни неща вместо Бога, той заслужава своята печал. Страданието и скръбта произлизат от това, че ти не си устремен изцяло в Бога. Ако от себе си се опазиш, наистина си се опазил.

Бездната: Бездната е непоклатимият наш духовен център, който ни прави дълбоки, устойчиви и равни на себе си. Бездната е велик Смутител. Тя слуша и обезсмисля всичко нечисто. Но в Нея има един дълбинен дух на живот, безмълвие и стихия и една особена, плашеща необятност, от която необятност е произлязла частицата, наречена вселена.

Бездната съдържа в себе си тайнствени дълбини и само една велика и несъкрушима любов може донякъде да надникне в Нея. Всяко слово е бедно в сравнение с тази Прабезкрайност. Тук всичко занемява — и хора, и богове. Тук е тайното място на произхода на всички неща. Тук всичко става безмълвно. Докато при Бога все пак можеш да говориш, да се молиш, да мълчиш, да общуваш, дори и да спориш, то тук, пред Великата Бездна, всичко това се разпада. Тук няма слово, нито мълчание — огромна, страховита необятност.

Бездната е абсолютно неназовима. Тя е Великата Неизвестност. Тя никога няма да стане известна. Тя винаги ще бъде Мистерия.

Бог е вкоренен във вселената, за да може да я изцели и да я освети. Затова на Него му е дадена една голяма сила от Бездната, от безкрая, докато Абсолютът е вкоренен само в своята бездънна безкрайност.

Бездната, това е Абсолютът в пълната Му неизвестност. Бездната, това е Абсолютното Нищо, чистото Нищо, докато Бог е смес от нищо и нещо. Големият въпрос при човека не е дори какво мисли и върши, а какво е самият той. Бог е само едно ограничение на Всевеликата Бездна.

Ако се взираш в нещо друго, освен в Бога или ако дириш нещо друго, освен Бога, тогава делото, което вършиш, не е нито твое, нито Божие.

Зад Бог е скрита Велика Тайна. Тя ръководи всички неща. Бог е само отражение на тази Тайна, на тази Мистична Скритост. Скритият Абсолют в Бога е неговата тайна и неговата божествена основа. Самият Бог е сътворен като абсолютно несътворено битие и затова и Той самият е неизразим, защото Той идва от Скритостта.

Бог и скритото Божество в него са в неразделно и неделимо единство. Откровението, казва Майстер Екхарт, е висше познание. То става чистото освобождение за човека; то се превръща в освобождение.

Има само един подвиг и той е в съкровеното. И който има истинска любов към Бога, той ще има и истинско преживяване в Бога. Но това не е най-високото проявление.

Посвещението се дава на този, който постига дълбоко в същността си вътрешна отреченост. Когато човек се е отрекъл от свободата си и от свободната си воля и когато тази воля в него мълчи, тогава Бог го прониква. Защото такъв човек е желал само Бога. По този метод се ражда истинската свобода в човека, т.е. Бог се ражда. Това освобождение е възврат в Бога и сливане с Него. Това вече не е предното безсъзнателно пребиваване, а това е напълно нов съюз, осъзнат съюз с Бога чрез синовство в свобода — това е Неговият завет.

Маите нямат дума за здраве, нямат дума и за болест. Те казват: Човекът има две състояния: едното е кавали, което означава силен, събран организъм, цял организъм, подреден. Другото състояние е ками, означава отпуснат, разсеян, мъртъв, разреден, разпуснат организъм.

За живия човек казват: Жив е този, който има дни. Например ако някой болен оздравее, те казват, че той има дни. За умрелия, за тежко болния казват: Този, който няма дни. Оздравяването при маите означава да възвърнеш своите дни.

В човека има две състояния, които при маите се определят като болест. Първото наричат камелал сманил, на техния език означава болест на тялото. Тука уврежданията са външни, те докосват човека, но не се вкопчват в него, не проникват в него. Този вид болести, външните, се смятат за добри, те са замисъл на доброто. Вторият вид се нарича камелал кахсил. Това е болест на жизненото начало в човека. Това състояние е винаги тежко, защото засяга човека цялостно, и физически, и психически. Тук болестта се вкопчва. Тя прониква по право, определено от Хуракан, означава Бог или както те го наричат Замисъла. Според маите тук Замисълът ти казва: Тууш каханеч — къде живееш, накъде вървиш. Тук може да помогне само чилам. Чилам е жрец, тълкувател на Хуракан, тълкувател на Божеството. Тук е необходим чилам балам, т.е. жрец-ягуар или още означава мощен вятър; вятър при тях означава дух. Тука болният в своето жизнено начало е предизвикал някога Хуракан, Замисъла и затова Замисълът му е изпратил в очите мъгла. Затова много неща за този човек са станали тайнствени, т.е. неразбираеми.

Чилам балам е необходим, защото той има метод, чрез който да проникне в иш йол икнал, т.е. в сърцето на вятъра, в сърцето на нещата. Значи той има толкова силен дух, че може да проникне в сърцето на нещата. Тази болест, т.е. състояние, има най-различни стари причини. Причините могат да се явят по много начини: голяма уплаха, мълния, силно излъчване на някакво същество, земетресение или хайуоколаб, означава наводнение, т.е. вода над земята, както те го наричат вода над земята. И тогава част от жизненото начало започва да чезне в човека и човекът започва да се губи. Ето защо е важен камам. Камам е подобно на чилам балам, т.е. бранител, защитник, пазител на чезнещата енергия. Този пазител в най-висш смисъл е чилам балам, или мощният вятър, жрецът-ягуар, защото той може правилно да призовава Замисъла, Хуракан чрез мощния си, или чрез постоянния си вятър, за да започне да се завръща кахсил, жизненото начало обратно в изоставеното тяло.

Това е така, защото жрецът може да прониква и в така нареченото кахик — въздуха. Какво е въздух според маите? Според маите въздухът е необикновено пространство, наситено с добри и лоши сили. Тези сили витаят в степените на въздуха и могат да бъдат отстранени. Човек може да ги вдиша, може и да ги издиша. Разбира се, чилам балам може да оказва помощ, но ако човек може да го убеди и да го привлече на своя страна. А човек може да го убеди, ако е търсач на Бога, търсач на Хуракан.

Щастието е наказание. Щастието е като рая — заблудено себепоклонение и саморазрушение. Щастието руши човека, а злото го пробужда, спасява и съгражда. Затова в този свят има зло. Всеки щастлив човек е изкусен ваятел на своето нещастие. И понеже щастливият човек заспива в своето щастие, той става достоен за своето наказание, той става достоен за заблуждения.

Заблуждението на щастливия човек, за разлика от блажения човек, е в това, че щастливият човек е избрал себе си, а блаженият човек е избрал Бога и затова щастието е религия на заспиването. Всеки, който има такава цел, той вече е в провал. Той обича повече себе си, отколкото Бога. Това го отделя от Бога. Това е разликата между Адам и Христос, това го отделя от Бога и затова злото идва. Злото е разумно, то ще възстанови загубената връзка с Бога.

Щастието е любов към себе си, а не любов към Бога и само злото може да просветли щастливия човек, т.е. тази погрешна любов към себе си. Щастието урежда заспиването на човека, а злото урежда събуждането. Разбира се, на злото му е много трудно, има привързани хора към щастието. Толкова много са залепнали, че злото понякога има проблеми. В тази връзка се сещам за една мисъл на Айнщайн, казва: По-лесно е да се разруши атомът, отколкото предразсъдъкът. Човек отива в другия свят, без да се промени.

Щастието въобще означава изгубване на пътя. То е, според Ал Халладж, тайнствено зло. То ограбва човека, а спасението от него се нарича любов към Бога. В щастието човек изгубва себе си, а човек трябва да се изгуби в Бога. Само една сляпа и заблудена воля може да замени Бога с някакво бедно щастие.

Щастието е тъмно подземие и само нещастието може да го освети. Ако нещастието не посети човека, за да го събуди, Ал Халладж казва: Това вече е най-лошото, което може да се случи на човека, ако той остане щастлив до края на живота си.

Истинският суфи се отказва от щастието си и сломява нещастието си, защото той избира изцяло Бога. Той отива отвъд всяко щастие и нещастие, той става блажен — фана — разтворен в Бога.

Щастливият човек не търси истината и затова злото го търси. Рано или късно, дори и да не е в това прераждане, злото няма да го изпусне. Щастливият човек отвън е радостен, усмихнат, Ал Халладж казва, но отвътре той е духовно сляп и безобразен, обезобразен. Дори и злото е по-красиво от него, дори и злото е по-красиво от щастието, защото злото поне те учи.

Ако Христос беше щастлив човек, на Голгота той щеше да се провали. Но той имаше любов към Бога, т.е. не към себе си и не към своето своеволие, а любов към Бога, и то цяла и затова той стана несъкрушим. Казва: Искаш ли да разрушиш себе си, избери щастието като цел, т.е. пътя на Адам; искаш ли да познаеш себе си, избери Бога. Щастието, това са бедните удоволствия на сетивата. Ал Халладж позна любовта, която е без сетива.

Колко лесно се събаря, казва Ал Халладж, щастието — от един миг, от едно издишване. Казва: Образованието ще те направи умен, хитър; страданието ще те направи добър; злото ще те събуди, но само Аллах, само Бог ще те направи любящ. Ако ти не можеш да изправиш себе си, злото ще дойде да ти помогне, да те изправи. То е тайната загриженост на Бога. Който жадува за щастие, той храни дявола, Иблис, в себе си. Жадувай за Бога и змията ще изяде себе си. Забележете колко просто, ясно и кратко: Жадувай за Бога, само за Бога и змията ще изяде себе си; злото ще изяде себе си.

Щастливите хора правят нещастни не само себе си, но и другите. Те раздават заблужденията си навред. Щастието е като рая — задънена улица, която трябва да ни помогне да намерим изхода. А изходът е любов към Бога.

Щастието е болест на падението на съзнанието, а страданието е замисъл на Бога, то е пресътворяване. Страданието е пресътворяване.

Щастието е болест, която е отклонила човека от Бога, но страданието е свещено. То ще излекува тази болест и тогава човекът ще отдаде цялата си воля на Бога. Злото в случая е голяма ценност. То е по-голяма ценност от щастието на човека и от неговите добрини, от човешкото добро. Тук става въпрос за човешкото добро, което според Ал Халладж е порок. Забележете — страхотен мистик, изтънчен, много дълбок, затова той си имал много проблеми, затова след време пак ще говорим за него. Смятали са го за християнин, защото много обичал Христос, имал подобна съдба; смятат го будист, смятат го мюсюлманин, смятат го какъв ли не, защото обичал всички религии — това е великата любов, но за неговия характер ще говорим друг път повече.

Човешкото добро, според Ал Халладж, е нещо умряло, дори на едно място, както казах, той го нарича порок. И казва Ал Халладж: Сатана, Иблис, т.е. злото, ще спаси човека от мъртвото добро и от мъртвото щастие. Сатана ще очисти човека от щастието и човекът ще осъзнае, че е важен само Бог.

Това е една жена-мистичка, жена символично казано, Божествена жена, велика мистичка-суфи. Една от най-големите суфи.

В един прекрасен ден един монах отишъл до килията, до хижичката на Ал Рабия и казал: Рабия, какво правиш вътре в тази килия? Излез и виж какво прекрасно утро е, какви цветя и какво утро е сътворил Бог! — Какво казва Рабия? Рабия му отговаря отвътре, от хижата: Вътре в хижата аз виждам Създателя на утрото, Този, Който е създал това, което ти наблюдаваш отвън. Това, което ти наблюдаваш отвън, приятелю, грешиш; никакво утро, никакви цветя. По-хубаво е ти да дойдеш при мене и да видиш Създателя, защото всяка външна красота е безсмислена в сравнение с тази, която аз виждам отвътре.

Ще обясня: Ал Рабия е постигнала вътрешното, съкровеното, истината в себе си и затова тя не се лута в някакви цветя, в някакво прекрасно утро, в някакъв външен свят. Разбира се, много хора биха казали, че тя изпада в крайност. Когато ще разгледаме по-нататък живота й, ще видим, че това няма нищо общо с крайностите. Това е чуден символ: никакво утро, никаква пролет, никакви цветя. Ние трябва да постигнем всичко отвътре — реалността, прекрасното, Бог — трябва да го постигнем вътре в себе си. Известното е външното: външното утро, външното знание. Външното трябва да изчезне, защото ти си същността и всичко е вътре в тебе. Ти самият трябва да станеш утро за себе си, слънце за себе си и тогава, дори когато няма никакво слънце, ти ще изгряваш. Забележете, не само пролетта, не само цветята, дори и слънцето отпада — ти вече ще изгряваш в себе си и ти ще огряваш себе си, без значение колко гъсти са облаците, т.е. трудностите, Голгота и т.н., даже и сляпото щастие. Външното слънце е само идея, памет, спомняне. Ти трябва да си спомниш, че самият ти си бил слънцето. Превърни се в слънце, за да огрееш себе си, за да осъзнаеш себе си.

Светът за Ал Рабия нищо не значи, защото любовта й към Бога е толкова силна, че тя го е отстранила. Любовта на Ал Рабия е истинна, защото тя е дочакала своето утро отвътре, своето слънце отвътре. Любовта умее да чака и понеже умее да чака, тя получава Бог в себе си.

Има само едно чувство и това е чувството на абсолютната любов към Бога. Същото нещо се намира и в дзен. Дзен казва: Не можеш да кажеш на дзен — виж красотата, виж дърветата, виж звездите, защото дзен е видял нещо повече; дзен е видял Пустотата. Дзен вижда само Бог и няма нужда от нищо друго. Дзен е способност на вечността, способност на истинността. Дзен е способност на безкрайността.

В началото е била Бездната, Великата Необятност — безначална, безпределна, древен хаос без ред и без порядък, древна мистична Бездна и от нея са възникнали нощта и всички тайни. От тази древна нощ, т.е. забуленост, е роден земният и небесният Баща, Който всичко създава и Който е начало и край на всички неща. От този Баща е произлязла и любовта, пламъкът.

Любовта е ефирна, безтелесна и пламтяща стихия. Тези, които не са разбрали любовта, те са останали в другата нощ, а от тази нощ са произлезли участта, гибелта, смъртта, сънищата, сънят, мъката, присмехът, измамата, страстта. Всички тези неща са братя и сестри помежду си.

Бог е пламтяща любов. Той е Бащата на космоса и Той съхранява в себе си, в недрата си ужасната, велика необходимост. От тази Велика Древна Бездна се е разлял етерът, от който пък по-надолу е слязъл въздухът. От тези две стихии започва всичко. Те са началото на космоса и изпълването на хаоса. Така пламтящият етер и въздухът се реят и изпълват всичко. От тях са възникнали водата, земята, огънят. Но тогава още те са били същности без посока. Липсвало им е горе и долу, вдясно и вляво. Много по-късно дошъл редът. Когато редът дошъл, той започнал с твърдта, втвърдяването и чак тогава ние сме можели да говорим с думите под и над, горе и долу. Тази твърд по-късно е била наречена земя, т.е. слязла безпределност. Едно от древните значения на земята е слязла безпределност. Между другото, Орфей има седемнадесет книги, възможно е да има и други тайни, но няколко от тях, от силните книги, за радост са излезли, разбира се, на руски език, тъй като тези руснаци проникват почти навсякъде.

С появата на земята лекото, т.е. небето, невтвърденото е останало горе. В началото то е било леко, по-късно било наречено небето. В пламтящия ефир в скрит вид се е съдържало всичко, което е и в сътворението, и в несътворението. Прадревният хаос е бил сияещ, но скрит, забулен. От този сияещ хаос е излъчен ефирът. Този ефир, тази велика лекота е най-висшето явление в космоса. Затова е много смешно, когато питаме има ли други същества. Леки има, тежките са долу, но когато тежките питат, е трудно да им бъде обяснено какво е лекото. Ефирът е най-лекият елемент. Субстанцията му е блестяща и светоносна, а първичният човек-бог, наречен още протогонът от Орфей, за което другият път ще говорим повече, протогонът — това е целият човек, андрогинът, този, който има всичко в себе си. Протогонът вечно плува, казва Орфи, в ефира, в лекотата на своята свобода.

Протогонът има много бързо око. Той е многомъдър и сияещ. Той дарява мистите (т.е. мистиците) с лекота, т.е. със себе си. Протогонът, или андрогинът, е любовта, а любовта гледа с очите на пламъка. Казва Орфи: Любовта е ефирна песен, която побеждава смъртта.

Корените на човешката душа се намират в ефира. Орфи има един такъв поздрав към хората: Здравей, ти (много обичал така да поздравява), който си изстрадал страданието. — Става въпрос за тези, които са изстрадали нещо истинско, които са търсили нещо истинско, той така се обръщал към тях. И казва: И ето, аз видях през отворената врата на любовта светлина безкрайна и видях, че тази безкрайност ме обичаше.

На един свой ученик Орфей казва: Не говори нечисти думи, защото ще повредиш остротата на духовния си взор. — Разбира се, всичко това е ставало в мистериите. Какво означава мистерии? Мястото, което дарявало човека с най-висша Божественост.

Орфей казва: Докосни се до чистата любов и ще разбереш своя път. — Много просто и ясно изказване. Истинският човек е пламтящ ефир. Това е вдъхновението, което преодолява вселената.

В тъмната нощ е скрито вечно блаженство. А какво е блаженството според Орфей? Единство от мъдрост и радост. И казва още: Любов, ти си първата необходимост, първата важност. Ти си дом на безсмъртните същества. И после казва: Любовта е могъща богиня и който не я разбере, тя му внушава смърт. А който я разбере, придобива вечен устрем към себе си, към своя мъдър и незрим образ.

На еврейски голгота, на арамейски — голголта. Ще разгледаме арамейския смисъл, така както го разбира Христос, така както е всъщност.

Дълбоката тъмнина всъщност е вечна скритост, а чистите и достойните се връщат в тази скритост. Скритата дълбока тъмнина, това е самата скрита Божественост, Прасветлината, но забулена. (Това е Майстер Екхарт: истински християнин, мистичен, наречено още дзен-християнство, проповядвал християнство. Неговите големи шефове го препоръчали да проповядва Библията. След време като чули какво проповядва, се хванали за главата и го завели в инквизицията, но това е друга тема. Ако трябва, след време ще ви разкажа неговите битки.)

Бог на арамейски означава АЙ, трябва да замени съществото, наречено човек. Той трябва да се роди в дълбините на човека. И човекът за да отиде при АЙ (даже и Аврам използва тази дума, както и да е, макар че тя минава незабелязано), т.е. при Бога, трябва да се раздели с всички свои добри неща в себе си — радост, увереност и забележете какво казва Майстер Екхарт — даже и с блаженството. Раздяла дори с блаженството. Когато човек е отдаден изцяло на АЙ, на Бога, тогава любовта ще го умъртви и после ще го възкреси в Дух и Истина. И обяснява: Любовта първо те унищожава и това е нейната велика милост. После идва другата нейна милост: възкресението на голголта. На голголта трябва да си напълно умрял и изпразнен, за да си готов за излиянието на АЙ, на вечния живот. Тука и най-малкото непослушание вече означава неподготвеност. Това те връща в света. Когато любовта ти към АЙ е истинска, тя ще те убие, за да те възроди във вечността завинаги. Ето защо е велика любовта. Само тя умее да убива и да възкресява, но не всеки е достоен за нейното убийство. Преди време си спомням, ви казах за богомилите на кладата — само достойните! Един обикновен свещеник ще изцапа огъня, ще изцапа идеята, ще изцапа всичко. Не само като миризма, просто на всякакви нива. Само достойни хора — и всъщност не инквизицията, а самият Бог ги избира. Бог се превръща в инквизиция, за да ги превърне в Свои същества, да ги слее със Себе Си и всъщност това е най-хубавото нещо, което може да се случи на една душа — голголта. Всичко друго е някакси празно в света и без значение.

Ще продължа: Не всеки е достоен за убийството на любовта, т.е. казано по друг начин, за нейното благоволение. Тя избира, защото тя има в себе си Окото на Бога. Ако любовта, казва Майстер Екхарт, не убие човека и всичките му азове, включително и висшия аз, всичко друго в света вече остава безполезно. Ако адът ти носи смърт, това е жалка смърт. Но любовта е веща, защото само смърт, която идва от любовта, е съвършена и добра. Тя дава после стократно. Когато адът те умъртви, т.е. законите на света, щастието, за което говорих, и всичко това те умъртвява, когато адът те умъртви, той те съединява с преходното; когато любовта те умъртви, тя те отделя от преходното, т.е. от глупостта.

Любовта е веща. Тя те убива и те разделя от всичко добро и приятно, за да те направи алма — алма е друга арамейска дума и означава вечност. Затова те убива любовта, за да те направи вечност. И казва: Мъдра е любовта. Когато адът те убие, ще се раждаш и умираш в преходното, в глупостта. Когато любовта те убие, тя те спасява от преходното, от глупостта. Тя те води в Бога.

Голголта е метод на АЙ, метод на Бога. Голголта е навлизане на Бога в тебе, това е Неговият начин. Това е начинът Бог да познае Себе Си в тебе, т.е. Бог да познае Себе Си в Себе Си. Тогава вече идва пълнотата — това, което говорихме — протогонът при Орфей. Тогава вече идва пълнотата, тогава вече идва целостта, тогава вече идва вечността.

Образованието на Мохамед е започнало в пустинята. Пустинята е велик учител. Той живеел с нейната безкрайност, с нейната прелест и с всички нейни ужаси. Всичко това го има в пустинята.

Често той бил замислен, защото много обичал човешкия род. Мохамед бил с много дива енергия, много страстен, много спонтанен, даже на моменти избухлив, но имал две неща в себе си, за което е избран: голяма искреност и голямо истинолюбие, което след време се превръща в мъдрост.

Мохамед е първичен, некултивиран, няма образование — като самата пустиня. Както казах, с дива енергия, но много истинен. И постепенно пустинята му дала разбирателство със себе си. Въобще той е велик син на пустинята.

Сам по себе си той бил една мълчалива и дълбока душа, бляскави очи, скрита стихия, но много, много сърдечен — много предания има за това. И много общителен. Но той познавал, както загатнах, и ужасите на пустинята, и разбира се, и нейните прелести. В тази велика и сурова пустиня той открил отговора, от който се зародило неговото вдъхновение.

Но първо да кажа: Що е това пустинята? Според суфите водата на живота, мястото на уединението. Освен това тя изявява небитието, скритата сила на Бога. Тя поглъща и времето, и пространството, тя е място на откровението, разбира се, за търсача. В пустинята той получил и откровението, и вдъхновението. Била му вдъхната истината и по-късно се родил Коранът, който е Божия воля. Така пустинята го научила да вижда отвъд, защото тя го задължавала да разбере себе си като търсач. И по-късно той казва: Аллах е целта на всички стремежи. Нещо, което е универсално и важи за всички истински религии. Бог е целта на всички стремежи. И още казва: Щом имаш любов, ще угасне тъмното лице на неверието.

Ако трябва да сравняваме, Христос е имал много тежка задача с втвърдените евреи, но при Мохамед нещата са по-тежки: страхотни араби, страхотни фанатици и племена, изключителни идолопоклонници. Но Мохамед успял, макар че много години имало заплахи за живота му; за три години тринадесет ученика и много тежки неща. А откъде идват самите тези тежки същества, наречени идолопоклонници и изключителни фанатици? Те идват от втория клон на Атлантида, тлаватли, така са се наричали тогава и са се съединили с марсианците, още тогава. И тука идват със своите ужаси. Той е успял днес толкова милиони хора да ги научи да се молят всеки ден по пет пъти, което означава, че в следващи прераждания от тях ще се родят много, много суфи. И в момента суфите са над четиридесет милиона, и много са тези послушни хора на Корана (после ще видим какво означава думата Коран и думата ислям). Този човек на моменти даже искал да се откаже, тъй като е било прекалено тежко. Но когато Бог има план, кой въобще може да откаже на Бога: нито ***, нито Христос, нито Луцифер и така нататък. Всеки следва своя път и в името на човечеството. Както ще видим после, Сатана е изключително вярно същество на Бога, докато при човека има проблем. Човекът не е верен нито на Бога, нито на Сатана, нито на себе си, той затова е човек.

И после Мохамед казва в пустинята: Има само един Бог и Той е велик. И няма нищо по-неизразимо от Него. — Това е дълбоко преживяно в сърцето на пустинята, нещо изстрадано, нещо преживяно. Този чуден син на пустинята разбрал, че Бог е единствената Велика реалност и че Той ни е създал и Той ни крепи. А всичко друго е само Негови отражения — синове, учители, пророци, това са Негови отражения. Той дори ги нарича Негови сенки, които забулват Неговото величие, величието на Единния Бог.

И в тази пустиня се родила великата му мисъл, както казах, дълбоко изстрадана, преживяна от чудната му душа. И той казал: АЛЛАХ АКБАР. Изглежда много просто, означава: БОГ Е ВЕЛИК. Но в тези думи има голяма тайна, постепенно от време на време ще ги коментираме, тъй като изглеждат много простички, но не са.

Бог е велик. И още казал: Ислям, т.е. трябва да се предадем напълно в Божиите ръце. Ислям значи тотална покорност, напълно да се отдадем в Божиите ръце. И цялата ни сила, казва Мохамед, е в това — смирено да Му се отдадем, каквото и да стори Той с нас. Защото Аллах е акбар, защото Той е велик, Той знае. Ние не знаем, но всичко, което Той прави, Той го знае и затова трябва да Му се отдадем.

Той често плачел в пустинята от това откровение, защото то е много изстрадано. Това не са обикновени думи, а те са изстрадани дълбоко. Но той знаел, че арабите били големи фанатици, пълни с идоли и освен това много опасни. Но той искал да им даде чистото откровение, откровението на пустинята. Той съзрял, че суровите изпитания в пустинята също са Божия воля. Те са дадени от Бога, той го нарича още: от Необходимостта. И понеже бил много искрен, той схванал, че това са най-мъдрите условия. Значи не роптаел, а казал и схванал, че това са най-мъдрите условия.

Но що е това искреност? Тъй като говорим, това е негово силно качество — що е това искреност? Накратко: Началото на истинското развитие започва от нея, от искреността. Тя е метод, чрез който човек излиза отвъд света. Отново изглежда някаква обикновена дума, сякаш я познаваме, но тя е повече от дума и идея. Докато другите остават в света, искрените преодоляват света. Има, разбира се, една обикновена искреност, но тя е без дълбочина; тя е човешко дело, за нея не говорим. Тя проблясва и се изгубва. Тука говорим за дълбоката, скритата искреност на душата на човека. Тя свързва човека с вечността, с безкрая, тя върви натам. В този смисъл искреността е свързана с вътрешната същност на нещата и тя озарява тази същност, вътрешната, и води в друга страна. Самият искрен човек се видоизменя и накрая той разбира, че идва от вечността и се връща към нея.

Тайната на тази искреност е в това, че тя изработва в човека истинската и правилната целеустременост. Без нея вече посоката е друга, без нея ти оставаш в своята бедна, човешка природа. Може да я одобряваш, може да харесваш нещо в искреността, но ако не я разгърнеш по законите на Истината, оставаш в човешката природа. А искреността завръща човека в първичното чувство. А какво е то? То е решаващо, то улавя Бога. И искреността е именно мярка. Тя е дълбоко преклонение към вътрешната същност на нещата. Това е искреността — дълбоко преклонение към вътрешната същност на нещата, към истинската същност.

Още в пустинята Мохамед е разбрал, че трябва да следва Бога абсолютно предано и без въпроси, защото Бог е Велик. И впоследствие това откровение “Бог е Велик” се превръща в душата на исляма и в душата на суфи. Това простичко изречение, че всичко, което прави Бог, е добро и мъдро и това наистина е така, е всъщност висша мъдрост. И това просветление озарило мрака на собствената му душа. И Мохамед засиял в суровата пустиня, и вътре в него бликнал извор, бликнал живот и вдъхновение. Иначе този мрак заплашвал със смърт и разрушение. Но след това откровение цялата душа на Мохамед се разпалила, защото това било велика Истина и тя му дала нещо от себе си, нещо толкова важно за неговата неспокойна и търсеща душа. Това откровение го спасило от мрака, но дали тези странни араби, тези изключително диви и опасни същества със своите идоли, със своя фанатизъм щели да го разберат? Дали щели да го приемат, дали щели да приемат исляма? Той самият не знаел това. Но вече знаел, че е избран от Аллаха.

Следващият път ще имаме продължение, също въвеждаща лекция и после ще навлезем в изключителните дълбоки и бих казал специални тайни на Корана.

Има много видове съдба. Тук например ще загатна за три вида.

Първата съдба, първата карма — зараждаща се. Втората — зряла. Третата — скрита.

Накратко: Зараждаща се. Тя се сее в настоящето чрез всички твои мисли, чувства и постъпки. Сега имаш някакъв избор, след време зависи дали ще имаш избор, зависи как сееш сега.

Втората — зряла. Тук нямаш напълно свободна воля; частично. Твоят избор е бил изпуснат. В миналото прераждане си имал избор, нарушил си определени закони, сега имаш частичен избор. Злоупотребил си и сега зрялата карма може да те атакува. Ако тя реши да те атакува напълно, т.е. когато стане съвсем зряла, знае се вече, казва се, и Бог не може да помогне на човека, защото просто Бог се оттегля. Тогава вече нищо не помага. Но ако човек е избрал Истината, нещата се променят и после ще видим някои правила от Учителя… Някои мислят, че като са ученици, могат лесно да се отърват от кармата. Не. Други мислят, че с молитвата може да решат всички въпроси — не. Има и нещо друго.

Трето — скритата карма. Тя е много странна, не се проявява задължително в този живот. Тя може да се отлага и малко или много може да се видоизменя. Но тя може да се стовари страхотно, ако човек няма някаква посока и развитие. И въпреки всичко това Учителят казва: Който среща препятствия в живота си, трябва да знае, че причината не е в неговата карма, а в неговата неразумност. Значи тук има едно тънко различаване: не в неговата карма, тя нека си тече, но в твоята неразумност. Който не обича Бога, Учителят казва, съдбата му става господар, това е неизбежен закон.

Зараждащата се карма е елементарен закон. Който не принася на никого вреда в този живот, го очаква здраве в следващия. Който сега причинява болки, обиди и вреди на хората, го очакват много заболявания. Който е много алчен сега, го очаква бедност. Който е много порочен сега, Учителят казва буквално, не приблизително, буквално: преражда се в класически глупак. Точно тези са думите — класически глупак, т.е. отнети му са възможностите за истинско развитие. Може да иска, но това е друг въпрос.

И после Учителят казва: Едно трябва да знаят хората: Бог определя съдбата на хората и никой друг. И освен това съдбата не е нещо фатално. Тя се определя от посоката на човешките мисли, чувства и действия. И ако човек промени своите мисли, чувства и действия, заедно с това, казва Учителят, и Бог променя Своите решения към него.

И после Учителят казва: Кармата се е зародила в момента, когато ние сме се отказали да говорим Истината. — Значи някога в миналото, в определен момент ние сме се отрекли, ние сме се отказали да говорим Истината.

Падението, казва, не е влияние на звезди, а въпрос на твоето съзнание, забележете, никакви звезди; падението не е влияние на звезди. Никаква окръжаваща среда. В окръжаващата среда всички може да са алкохолици, а ти още повече да бъдеш трезвен и буден; тя не влияе, това зависи от тебе и е въпрос на твоето съзнание. Великият и скрит Бог е, Който е създал събитията в твоя живот, а звездите и съдбата, това са само второстепенни слуги.

Човек създава причините, а кармата донася последствията, тя е просто слуга. Тя е длъжна. Кармата, това са същества, те гонят човека, преследват го, и то много, много упорито, както търсачът на Истината търси, така и кармата преследва човека, толкова е упорита. Кармата, това е старият начин на мислене. Твоята задача е да излекуваш този стар начин на мислене.

Бог не е в звездите, нито в силата. Той е в Истината. Разбира се, има частица от Него и в звездите, и в силата, но Той е цял в Истината. Ето защо според Учителя изцелението на кармата е в Истината. Този, който избере пътя на Истината, той вече навлиза в изцеление и във видоизменение.

Ще кажа конкретно някои неща за изцелението. Когато избереш да заживееш в любов, мъдрост и истина, ти изпреварваш вече събитията. И това единство с Бога е единственото изцеление, понеже любовта, мъдростта и истината са в единство с Бога.

Другият много важен въпрос е: Докато човек не придобие контрол над съзнанието си, той никакви въпроси не решава. Значи ако той работи върху себе си, работи въображаемо. Това е нещо, на което трябва да заложиш — контрола. Ако не постигнеш, ако не се отдадеш да търсиш този път — контрол върху себе си — нищо не решаваш. Контролът е изцеление.

Защо е дадена свободата? Свободата е дадена, за да се посветиш на Бога, на Истината, точно затова е дадена. И всеки, който е пожелал да придобие свобода без любов към Истината, попада в капан. Който не знае какво да прави със свободата си, той става роб.

И после Учителят казва: Има един изходен път: да се подчиниш на волята Божия. А волята Божия се изпълнява само чрез Любовта. Вън от Любовта действа съдбата, т.е. законът; вътре в Любовта действа Божията воля.

Съдбата, пак казвам, е изключителен преследвач. И ако ние сме ученици, няма голямо значение. Ама ние се молим… Учителят казва: няма голямо значение. Има някакво, но то не е решаващо, защото съдбата ще те хване, когато не се молиш. Забележете какво казва Учителят: може да се молиш и да мислиш, че си ученик, но съдбата ще те хване в момент, в който не се молиш. Ама ние се стремим… Все едно, има някакво значение, но не е решаващо. Друго се иска. И забележете простичките думи: искрено да желаеш да оправяш своите грешки. Значи това е нещо много простичко и много решаващо, дълбоко решаващо. Не да ги повтаряш и да се извиняваш, и да усилваш злото в себе си и в другите с тези грешки, а искрено да желаеш да ги оправяш. Докато ти не се справяш с грешките си, ти не можеш да приложиш никакво ново учение. Затова братството като цяло е в застой. Скоро им видях плана в София, дано да не става, защото просто ги съжалявам. Значи без това, ако не оправиш грешките си, новото просто няма как да влезе, няма как да дойде. Ще се очакват, казва Учителят, други прераждания.

И после казвам: На човека не му трябва бъдеще. На човека му трябва Бог, същественото. Ама защо Бог е дал свободен избор? Много просто, защото Любовта не е Любов, ако няма избор. Любовта не е Любов, ако няма свобода, затова е дадена свободата, свободният избор.

Протогонът, това е андрогинът, целостта в човека. Орфей казва: Протогонът е свободен пламък. Той живее в ефира. Протогонът живее в своята мистична цялост, изцяло в пламъка на Любовта. А Любовта е пламък, казва Орфей, без образ. Без образ означава без ограничение. Протогонът е без корени в този свят, той е абсолютно непривързан. Той има опората си вътре в самия Бог. Той не се нуждае от общество, както ще видим после, от взаимоотношения.

Нечистият пламък на човека, казва Орфей, е неговото време. Това важи и за нечистите думи, нечистото слово — това е неговото време. Чистият пламък е неговата вечност, а великото безмълвие е неговата тайна.

Орфей казва: Според себе си човек може да живее в ограниченията на времето, в обятията на вечността или в тайната на прапламъка. И казва: Който има чист пламък, той вижда повече от очите си, т.е. той вижда извън времето. Духовността гледа отвъд.

Според Орфей свещената музика води към обезплътяване. Тя разрежда времето в човека и го води навътре към чистата психея, т.е. към чистата душа.

Човекът е проява, казва Орфей, на безкрайността, а всички събития са само движения на боговете. Всички събития, които се случват, са движения на висши същества, движения на боговете.

Протогонът е цялата Любов и затова той е сияещата душа на вселената. Протогонът е съставен от Божествена полярност, т.е. от Любов и Мъдрост, съединени в чист вид. При протогона Любовта не е взаимоотношения, защото тука Любовта е в най-чистото си състояние, изпълненост с Бога. Но един протогон може да използва взаимоотношенията, за да води душите към изначалното състояние.

Протогонът не се нуждае от колективна форма на живот, той просто няма нужда, той е пълен. За разлика от човека той е преизпълнен, изобилен в себе си, както е например един извор. Изворът не търси морето; реката търси морето, но изворът не се нуждае, не търси морето.

В Библията има бегло загатване, в Павел, “До галатяни” за тази идея: “Няма вече юдеин, нито елин; няма роб, нито свободен; няма мъжки пол, нито женски пол”. Това е идея, свързана с протогона.

Светът е изпълнен с фалшиво знание, защото човекът е изгубил своята цялост. Тази първична цялост е съставена напълно от свещени сили. Но за да е можело да се роди човечеството, а е имало и причина, то тази първична цялост е трябвало да бъде разделена. Но протогонът, казва Орфей, е нашата родина, нашата огнена родина, някъде е наречена абсолютната родина. В един много по-висш смисъл тя е наречена също изгубения рай.

Протогонът е роден от Бащата на безкрая. Неговата енергия е изначално слънчева, изворна. Тя е субстанцията на боговете. А човекът — това е просто умъртвената вечност. Това представлява човекът — умъртвената вечност.

В самото начало е съществувал протогонът — великата пълнота. Тази пълнота е и свободата в ефира и затова той е първичното послание от най-високия ефир.

Протогонът е без склонности. Той няма умствена, ментална дейност, той е без склонности и затова той е без смърт; понеже няма склонности, няма смърт. Затова той е нероден и затова той е блясъкът на ефира. Понеже няма склонности, той свети в самия себе си. И понеже няма склонности, Орфей казва, той е недокоснат от упадък. Никакъв упадък не може да го докосне.

Протогонът, това е първичното състояние отвъд познание, отвъд живота, отвъд вселената, отвъд сътворението. Протогонът е състояние на безвремие. Когато вселената не е била, протогонът е бил. А отделянето на човека от това древно състояние е именно грехопадението. Човекът е бил протогон в началото, т.е. бог, цялостен, но е станал впоследствие човек. Естественият божествен организъм на човека, това е протогонът, докато организмът на Адам е неестествен, разполовен, с двойна енергия и поради това той е смъртен. И затова търси нещо изгубено.

Противоположностите съществуват в протогона като велико единство. Те съществуват тотално единно, без да се противопоставят, докато в човека те се противопоставят. При него те се наричат противоречия.

Психея, т.е. душата, е богиня, тя е опората на света. Бог е пожелал чистата душа, висшата душа да бъде вечността, а в света да бъде опората. Казва Орфей: Който почита богинята, чистата психея, той съзира Бога и разбира, че душата е волята на вечността.

За чистите думи Орфей казва: Чистите думи са като посяване на цветя. Тези цветя са жертвата, която трябва да поднесем към тайната на живота. И после казва: Знанието е камък, а мъдростта е вода. А капката, която пада върху камъка, е шепот върху камъка, идващ от вечността. Камъкът трябва да се събуди. И казва още: Ограби светлината на собственото си страдание, защото в страданието тайнствено блика безсмъртието. Ето защо е много ценно страданието, защото в страданието тайнствено блика безсмъртието.

Копнежът за любовта донася лекарството на суфи.

Суфи казват: Ако ти не си изоставил своята воля, ти въобще нямаш воля.