1. Основни акценти за периода: 1830-1894

Основни акценти за периода: 1830-1895 1830_08_20 Ражда се бащата на Петър Дънов - Константин Андонов Дъновски 1854_04_10 Откровение дадено на Константин Дъновски в солунската черква „Св. Димитрий“ - Антиминсът 1864_07_11 Раждане на Петър Константинов Дънов - Учителя. Ранно детство 1871_00_00 Малкият Петър Дънов започва своето начално образование в училището на родното си село Хадърча 1879_00_00 Младият Петър Дънов започва да учи във Варненската гимназия 1885_00_00 Петър Дънов се записва в ІІІ курс на Богословския отдел на Американското научно-богословско училище в Свищов 1887_06_24 Петър Дънов получава атестат (диплома) от Американското научно- богословско училище в Свищов 1887_09_00 Петър Дънов - учител и пастор в Хотанца - 1887/1888 г. 1888_08_00 Учителя Петър Дънов заминава за САЩ 1888_09_19 Петър Дънов се записва в книгата на новопостъпващите студенти в семинарията, Ню Йорк, САЩ „Дрю", 1892_05_19 Учителя Петър Дънов завършва пълния курс на семинарията „Дрю“ 1892_10_12 Петър Дънов постъпва в Богословския факултет на Бостънския университет 1893_04_15 Учителя Петър Дънов защитава научната теза „Миграция и християнизиране на германските племена“, Бостън 1893_07_07 Учителя Петър Дънов - дипломиране в САЩ, Бостънския университет 1893_07_22 Учителя Петър Дънов постъпва в Медицинския факултет на Бостънския университет. 1894_02_03 Учителя Петър Дънов получава сертификат, даващ му право да практикува медицина

2. Песни от периода 1830 до 1894

1888_00_00 Учителя дава песента "За Небесния цар" с. Хотанца, Русенско.

3. Снимки от периода 1830 до 1894

1887_06_24_2 Снимка на атестатът на Петър Дънов от Американското научно- богословско училище в Свищов 1887_11_24_1 Снимка на Учителя Петър Дънов в с. Хотанца, 24 ноември 1887 г. 1887_11_24_2 (датата не е точна) Снимка на училището в с. Хотанца 1891_11_15 Снимка на Учителя Петър Дънов в САЩ, 1891 г. 1894_00_00 (няма точна дата) Снимка на Иван Толев

4. Роден д-р Георги Миркович, български революционер, просветен деец, лекар и един от първите трима ученици на Учителя

Роден д-р Георги Миркович, български революционер, просветен деец, лекар и един от първите трима ученици на Учителя (10 март 1826 г.* - 29 септември 1905 г.) Георги Вълков Миркович е български революционер, просветен деец и лекар. Народен представител във Великото народно събрание /1887 г./ и V-то Обикновено нар.събрание. От 1884 г. е действителен член на Българското книжовно дружество. От 1891 до 1896 г. издава в Сливен сп. “Нова светлина или тълкуване тайните явления в природата”, а от 1902 до 1905 г. редактира и издава сп. “Виделина”. Ученик е на Сава Доброплодни. Продължава образованието си в Духовната семинария в Киев, след което завършва гръцко и френско училище в Цариград. Между 1851 г. и 1856 г. следва медицина в Монпелие, Франция, където на 30 юли 1856 г. защитава докторска теза и получава докторат. Между 1857 г. и 1858 г. се установява на частна лекарска практика в Сливен, а през 1859 г. става градски лекар в Стара Загора. Между 1859 г. и 1861 г. е на свободна практика в Цариград. На 15 март 1861 г. заедно с архимандрит Йосиф Соколски, дякон Рафаил поп Добрев (бъдещият епископ Рафаил Попов) и Драган Цанков заминават с параход за Италия. На 22 март пристигат в Рим, а на 26 март са приети на аудиенция при Негово светейшество папа Пий ІХ за да възобнови българската народна и каноническа йерархия. Награден е със златен Ватикански медал. Между 1861 г. и 1863 г. е назначен за околийски лекар в Болград, Бесарабия. През 1864 г. става директор на българската гимназия в Болград. През 1866 г. влиза в Българския таен централен комитет в Букурещ. Завръщайки се през 1866 г. в Сливен, се запознава с Михаил Чайковски (Садък паша). През 1867 г. представя пред Високата порта проект за българско образователно дело. Проектът е отхвърлен от Мидхад паша поддържащ смесените българо -турски училища. Между 1867 г. и 1869 г. е градски лекар в градовете Лом и Видин. В края на 1869 г. е арестуван по делото на Васил Ганчев ­ Плевналията. Окован във вериги е изпратен пеша до затвора в Цариград където престоява две години. Заради обществената си дейност и организиране на революционното движение във Видинския санджак е осъден е на доживотно заточение и престоява до 1874 г. в Диарбекир и Мардин, където е лекар. През 1875 г. е освободен от оковите поради избухналата холерна епидемия. Оставен под гаранция, той е лекар на местното население до амнистията от 1878 г. След Руско-турската война (1877 г. - ­1878 г.) се установява в Сливен като лекар и управител на сливенската болница в период от десет години. Става главен инициатор за създаването на първото в България дружество на Червения кръст и на съединисткия комитет “Единство”. Издава вестник “Българско знаме”. Директор е и на Сливенската мъжка гимназия две години. От 1891 до 1892 г. е държавен лекар по жп линията Ямбол -­ Бургас. През 1894 г. се пенсионира. Миркович е народен представител във Великото народно събрание (1887 г.) и в V-то Обикновено народно събрание. През 1879 г. заедно с д-р Начо Н. Планински и д-р Добри П. Минков основават вестник „Българско знаме“. Между 1891 г. и 1896 г. издава списание „Нова светлина или тълкувание тайните явления в природата“, от 1893 до 1896 г. редактира и издава списание „Здравословие“, а между 1902 г. и ­1905 г. издава списание „Виделина“. Участва в съединисткото движение. Георги Миркович е първият лекар в България, който започва да лекува по метода на хомеопатията. В книгата си “Домашен хомеопатичен лекар” описва многобройните си наблюдения в тази област. Георги Миркович е един от първите трима ученици на Учителя Петър Дънов. Участва в годишните срещи на Веригата на Учителя (от първата 1900 г. до смъртта си през 1905 г.). В протоколите на Веригата, по негово предложение е записано: ”т. Събранието задължава членовете си да събират разни спиритически явления и ги препращат към редактора на сп.”Виделина”. Протокол №1, гр. Варна, 14 август 1903./2, с.84/" На 29 септември 1905 г. завършва земния си път. Погребан е с големи почести от гражданството и обществеността на град Сливен. Дарява личната си библиотека и изданията си с около 1400 тома на читалище “Зора”, а имота си и 3000 златни лева завещава за благотворителни и общополезни цели на сиропиталището в Сливен. В завещанието посочва винаги да се иска съвета на духовния му учител Петър Дънов. Писмата на Учителя до д-р Миркович могат да се прочетат в: Писма на Учителя до д-р Георги Миркович (1898-1902), Може да се изтеглят: Списание нова светлина 3-та година 1894г. Домашен хомеопатичен лекар За д-р Георги Миркович и връзките му с Учителя и учението може да се прочете в: Д-р Георги Миркович, в книгата "Учителя във Варна", от д-р Вергилий Кръстев Д-р Георги Миркович , сп. "Сила и живот", бр. 1-2, 1995 г. Д-р Миркович и спиритизма , от Борис Николов На Георги Миркович е посветен т.35 на Изгревите Интересно е да се прочетат темите, свързани с Учителя и д-р Миркович: 1900_04_09 (датата не е точна) Първа среща на Учителя с д-р Миркович и Тодор Стоименов 1900_07_23 Учителя прави водно кръщение на П. Ки­ров, д-р Миркович и Т. Стоименов 1902_12_01 Под редакцията на д-р Георги Миркович в Сливен започва да излиза списание "Виделина" 1905_09_29 Д-р Миркович завършва земния си път Бележка : Датата на раждане е взета от уикипедията (от където е ползван горния текст), както и от мултимедийния диск : Духовният Учител Петър Дънов, изд. Бяло Братство, 2009 г. В много други източници годината на раждане е 1925. Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ Вергилий Кръстев Д-р Георги Миркович е роден в град Сливен през 1825/26 г. в занаятчийско семейство. Баща му, Вълко, бил обущар и търговец на вълна, а майка му, Койна, била преселница от опожареното от кърджалии село Раково. След Руско-турската война от 1828 г. и подписания през 1829 г. Одрински мир семейството се преселило във Влашко, до град Плоещ, но по-късно, научило урока за родната стряха, отново се върнало в Сливен. Георги учил първоначално в родния си град при учителя Кешиша, а по-късно - при отявления гръкофил и българомразец Цукала, който биел и унижавал българските си ученици. От 1840 до 1843 г. учил при Сава Добро-плодни в Котел. Въпреки желанието му да продължи образованието си в Цариград, баща му го оставил да помага в дюкяна, за да се научи, че нищо не се дава даром. През 1847 г. с издействана от д-р Селимински стипендия заминава за Киев и постъпва в Духовната семинария. Негови съученици били Драган Цанков и Сава Филаретов, с които го свързвало почти половин вековно приятелство и съратничество в борбата за национална независимост. След една година, разочарован от лошите битови условия, станали причина за заболяването и дори за смъртта на някои българчета, той напуснал Киев и заминал да се лекува в Цариград. Там го сварила вестта за смъртта на баща му. От Сливен, където получил своя дял от наследството, заминал отново за Цариград. Записал се да учи в прочутата Гръцка гимназия на Куру-Чешме, но я напуснал, недоволен от гъркоманското обучение и невероятните унижения, които понасяли българските ученици. Тогава се зарекъл да работи за просвещението на своя народ чрез славянско писмо и четмо и останал верен на обещанието си до края на живота си. След това постъпил в Католическото френско училище в Бабек, Цариград. Завършил го за три години и останал много доволен от обучението. Там се запознал с монах Рене, който го въвел в спиритизма - движение, на което д-р Миркович останал последовател до края на живота си. През 1851 г. заминал за Франция и до 1856 следвал медицина в Монпелие. Като студент бил награден лично от Наполеон III със сребърен медал заради участието му като лекар по време на избухналата холерна епидемия. На 30 юли 1856 г. защитил докторска теза и получил докторат. Във Франция се запознава за първи път с феномена „ясновидство": случило се така, че редовната месечна вноска от брат му, богат търговец, който го издържал, по необясними причини се забавила. Д-р Миркович, който бил изцяло зависим от нея, търпял лишения и бил принуден да гладува. Тогава му предсказали, че парите са се забавили поради погрешно написан адрес. Това се оказало напълно вярно и след известно време той неочаквано ги получил. Този факт му направил дълбоко и трайно впечатление и до края на живота си той живо се интересувал от тези явления, отделяйки им значително място в издаваните по-късно от него списания „Виделина" и „Нова светлина". Същевременно френската култура и Просвещението станали негов идеал. След завръщането си в България работил като частен лекар в Сливен. Тук, заедно с Добри Чинтулов, започнали голяма битка срещу гърцизма и решили да открият българско училище в родния си град. Д-р Миркович заминал за Румъния (1857-58 г.), за да иска парична помощ от богатите сливенски търговци. През 1858/59 г. бил градски лекар в Стара Загора. От 1859 г. заживял в Цариград. Там работил като лекар, сътрудничил в списание „Български книжици", а през 1860 г. публикувал своята „Кратка и методична българска граматика". Учебникът получил възторжени оценки. Драган Цанков, сам автор на такава граматика, и Тодор Бурмов поместили положителни рецензии за нея в издаваните от тях вестник „България" и списание „Български книжици". Поради това, че методическите правила в нея са показани много ясно, тази граматика служила като ръководно начало в предосвобож-денското методическо обучение на българчетата, а второто и издание било през 1883 г. От 1860 г. заедно с Драган Цанков се включил в униатското движение, което се противопоставяло на гръцката Патриаршия. Последната всячески пречела на българското национално църковно движение в стремежа му за обособяване на национално самосъзнание, български език и писменост. По това време Русия също имала отрицателно отношение към искането за самостоятелна българска църква. Тя се стремяла, като велика сила, сама да представлява и защищава интересите на цялото християнско население в пределите на Турската империя, с което косвено подкрепяла Патриаршията. През март 1860 г. делегация, в която влизали Драган Цанков, д-р Миркович и Йосиф Соколски, отишла в Рим и била приета от папа Пий IX. Той ги наградил със златен орден, а Йосиф Соколски бил обявен за архиепископ на Българската униатска църква. Според д-р Миркович, това било един изключително сполучлив дипломатически ход в борбата между три империи, който дал нова насока за разрешаването на Източния въпрос. Руската дипломация, уплашена от успеха на униатите, организирала отвличането на архиепископ Йосиф Соколски (в заговора участвал и Петко Р. Славейков). През 1861 г., заедно с всички атрибути на униатската архиепископия, той бил заселен принудително в Киев. Това сложило край на движението. Драган Цанков напуснал Цариград, а д-р Миркович заминал за Влашко, където бил поканен за директор на гимназията във Волград. Там той приложил просветителските си идеи за обучение, но влязъл в несъгласие с училищното настоятелство, представлявано от невежи богати търговци. Оттам заминал за Браила и от 1863 до 1864 г. бил частно практикуващ лекар. Останал там до 1866 г. поради участието си в народните работи. После отишъл в Букурещ и заедно с д-р Начо Планински станал един от основателите на Букурещкия таен революционен комитет. След това се завърнал в Сливен. Запознал се с поляка М. Чайковски (Садък паша) и двамата създали проект за учредяване на главни български училища във всеки вилает. Според тях, за добиване на българско самосъзнание най-важното било просвещението, а политическото освобождение щяло да дойде като последица от оформилата се национална общност върху основата на общ български език, писменост и национална църква. Д-р Миркович бил препоръчан от Чайковски и се срещнал с висшите турски сановници Али паша и Фауд паша. Те възприели идеята му, но го препратили при Митхад паша в Русе. Последният се съгласил с предложението, но при условие училищата да бъдат смесени - турски и български. Д-р Миркович не приел и разочарован се отдръпнал. Това обаче предизвикало продължилите с години полемики в българските вестници във Влашко и Цариград, в които участвала цялата наша тогавашна интелигенция. Накрая споровете довели до изясняване на възгледите за независимо и самостоятелно българско училище, без участие на турци и гърци. През 1867-1868 г. д-р Миркович сътрудничил на вестник „Македония", издаван от Петко Р. Славейков. От 1867 до 1869 г. бил лекар във Видин и Лом. В края на 1868 г. взел участие в един заговор, целта на който бил да принуди турското правителство да издаде по-скоро дълго отлагания ферман по църковния въпрос. Идеята била с помощта на фалшиви донесения да се убеди Портата, че в страната са се явили брожения и че се очаква през Дунав да преминат чети, като тази на Хаджи Димитър, които ще воюват за църковна независимост от гърците. В този план косвено се включили и чуждите консули, които изпратили до своите правителства рапорти за появили се слухове за въстания, целящи извоюване на самостоятелна българска църква. След проверка турското правителство открило противоречия в съобщенията, но опитът, който имало с българското четническо движение, го накарало да промени позицията си и да побърза с издаването на Фермана. Така на 28 февруари 1870 г. била основана Българската екзархия. През 1870 г. заради обществената си дейност и организиране на революционното движение във Видинския саджак д-р Миркович бил предаден на турските власти от софийския митрополит Доротей (българин, сестрин син на Найден Геров, гръкофил и туркофил, с амбиции, като доверено лице на властта, да бъде посочен от нея за бъдещ български екзарх). Осъден на вечна каторга, окован във вериги, д-р Миркович бил изпратен пеша до Цариград, където престоял в затвора до 1872 г. След смъртта на Али паша бил прехвърлен в Диарбекир. Наклеветен, че готви бунт, бил препратен за наказание в още по-затънтено и отдалечено място - Мердин. Там той лекувал безплатно заточеници и затворници. През 1875 г. е освободен от оковите, за да се справи с избухналата холерна епидемия. Оставен под гаранция, той се движел свободно и лекувал местното население, благодарение на което натрупал завидно състояние. Краят на заточението му дошло след амнистията от 1878 г. Сбъднало се предсказанието на един местен пророк, който предрекъл, че докторът ще бъде освободен след една голяма война. След завръщането си в свободна България отново активно се включил в обществения живот. Станал участник в движението срещу решенията на Берлинския конгрес, главен инициатор за създаването на първото у нас дружество на Червения кръст (заедно с д-р Начо Планински), издател на вестник „Българско знаме", директор на Мъжката гимназия (1879-80 г.), градски лекар и управител на местната болница (до 14 март 1878 г.), активен член на либерално-демо-кратичното движение, основател на благотворителната дейност и на женското благотворително дружество в Сливен, депутат в Областното събрание в Пловдив до 13 октомври 1879 г.), председател на Клуба на българите в Пловдив през 1880 г., градски лекар, убеден съединист, основател (заедно с брат си и Захари Стоянов) на комитет „Единство", държавен лекар в строящата се линия Ямбол-Бургас през 1892 г. От 1894 г. е пенсионер. Отвратен от политическите борби, той насочил вниманието си към просветна и обществено-благотворителна дейност. През 1893 г. отишъл отново в Париж. Там се запознал с мадам Гранж, чрез която по медиумичен начин получил важно съобщение. В него се говорело за млад Вожд на българския народ, надарен с Божествена сила, който след много пътешествия се завръща в страната. Миркович го поместил в списание „Нова светлина" (год. 5, стр. 119) и по-късно, с допълнителни бележки - в списание „Виделина" след 1900 г. Съобщението гласяло следното: „Благословена Русия, защото нейният план ще служи на Божествения план и ще отвори пътя на младия Божествен Вожд, който ще издигне знамето на независимостта на потиснатите страни в едно цяло чрез вярата на всеобщото единство на верующите в света. Миркович, мой сине, мое скъпо същество, което покровителствам, Вашият Божествен Водач, когото Вие желаете да познаете, диктува това послание на медиума в Париж, под знамето на истинската светлина. През 1899 г. д-р Миркович, заедно с Пеньо Киров и Тодор Стоименов от Бургас, били поканени лично от духовния учител Петър Константинов Дънов на първия събор на Духовната Верига. Тримата станали негови първи ученици и редовно участвали в следващите събори. През август 1905 г. чрез медиум д-р Миркович бил предупреден да приключи със земните си работи, защото заминаването му отвъд било предстоящо. Това станало на 29 септември същата година. От Варна пристигнал Учителя и му помогнал да се освободи от физическото си тяло. Погребан бил с големи почести от гражданството и обществеността на град Сливен. На следващия събор на Духовната Верига през 1906 г. по молба на приятелите д-р Миркович се явил чрез Учителя и разказвал за своя нов живот в отвъдния свят. Учителя на много места с похвала говори за неговите лекарски умения, както и за спиритическите му увлечения. (Виж „Вяра и съмнение" (17.06.1923 г.), Окултни лекции. II година, Малджиев, Русе, 1923 г.) Според Учителя, спиритизмът се явява, за да докаже, че зад материалната бариера съществува друг свят, който ние не схващаме с нашите пет сетива. „Спиритизмът и теософията са методи на Бялото Братство, те подготвят пътя му". (Беседи от 1919 г., стр. 104) Едновременно с това, Учителя предупреждава, че увлечението към него е вредно и опасно за човека, който лесно става жертва на сили от низше естество и архаична еволюция. Търсейки у човека място за изява, те чрез заблуди и внушения могат да го отклонят от правия път. Д-р Миркович издавал „Нова светлина " - месечно списание, в което се тълкували тайните явления в природата. Излизало от 15 април 1891 г. до 15 март 1896 г. и съдържало статии по спиритизъм, хипнотизъм, магнетизъм, сомнабулизъм, опити с намагнетизирване чрез ръце, български случки от спиритизма, пророчества, предаване на мисли от разстояние, материали за здравето на човека и жизнената му сила, за източника на болестите, за лечебните средства и безсънието. Д-р Миркович пръв говорил за хомеопатията (15.06.1892 г.) и по този начин се явява първият лечител у нас, който си служи с метода на малките и безвредни лечебни дози. Многобройните си наблюдения в тази област изнесъл в книгата „Домашен хомеопатичен лекар ". Списание „Здравословие " излизало от декември 1892 г. до март 1896 г. Това било списание, в което се популяризирали малко познати и безвредни начини за лекуване, както и за запазване на здравето. Съдържало статии по хигиена, хидротерапия, лечебен магнетизъм, внушение, народна медицина, слънчеви бани, морски бани, пречистване на водата, хигиена на тялото, хранене на новороденото, правилно хранене, материали срещу алкохолизма, за неделния отдих и зимната почивка, за профилактиката - професионална и лична, за ролята на гнева, страстите, внушението и самовнушението, ролята на облеклото, грижата за косата и други. През 1902 г. издавал списание „Виделина" - ежемесечно списание, посветено на развитието на душата, ума и сърцето, със съдържание, подобно на предишните две. Д-р Миркович дарил личната си библиотека и изданията си (около 1400 тома) на читалище „Зора", имота си -за благотворителни и общополезни цели и 3000 златни лева - на сиропиталището в Сливен. Посочил в завещанието си винаги да се иска съвета на духовния му Учител П. Дънов. През 1890 г. оставил доста имоти в Мердин на тия, които са били добри към него по време на изгнаничеството му там. Д-р Миркович е възрожденски просветител, борец за църковна независимост, революционер, диарбекир-ски заточеник, радетел за демократично общество и предтеча на духовните движения в България, подготвил почвата за идването на Вожда на Светлината, за да се сбъдне и това пророчество. Източник: Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ Вергилий Кръстев Учителя във Варна ПРОЛОГ Когато първите ученици са срещнали Учителя те все още не са знаели каква велика роля им е отредена в Мировата драма. Тогава той е бил все още неизвестен, докато някои от тях са били вече изявени фигури в обществото. Може би и затова в съзнанието им е останал повече като “Г-н Дънов”, отколкото като Учителя”. Но от срещите си с него. те действително са усетили в душите си прилив на духовна енергия. Тя. именно, ги е импулсирала да бъдат добри изразители на онова Ново, все още неразбираемо за тях, което е лайтмотив на Мировата драма. Ролята на първите ученици е огромна. Тях Учителят е извикал първи на Сцената, където действието тепърва ще се развива. Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ 1825-1905 Роден е в град Сливен. Там получил и първоначалното си образование. После учил в Котел при Сава Доброплодни. През 1847 г. заминал за Киев да следва Духовна семинария. Не издържал на лошите битови условия, и след една година напуснал Киев за да отиде в Цариград. Записал се да учи в известната тогава гръцка гимназия на Куру- Чешме, но и там не се задържал дълго. Възмутен от унизителното отношение, на което били подложени българите и недоволен от подчертаното гръкоманско обучение, той напуснал гимназията и обещал в себе си да се посвети на повдигането на своя народ чрез просвета и култура. Но той знаел, че пътя към изпълнение на това решение е доброто образование. Затова останал в Цариград и постъпил във френското католическо училище. Три години по-късно, вече завършил успешно своето обучение, той заминал за Франция и записал да учи медицина в Монпелие. Проявил се като способен студент и дори се отличил по особен начин. За заслугите му по време на избухналата холерна епидемия бил награден със сребърен медал лично от Наполеон III. След завръщането си в България д-р Миркович се установил в Сливен, където открил частна лекарска практика. Но не се задържал дълго и там. Неспокойната му натура не могла да се примири с несправедливостите, и той реагирал с все нови и нови промени в живота си. През 1859 година отново отишъл в Цариград. Работил там като лекар. Именно там д-р Миркович решил да открие нова страница в своята дейност. Обърнал се към публицистиката. Започнал да сътрудничи в списание “Български книжици", а скоро след това излязла и неговата “Кратка и методична българска граматика”. Тя задълго останала предпочитано ръководство за обучение, поради своите ясно изказани методически правила. През 1867 г. д-р Миркович е бил сътрудник на в-к “Македония”, издаван от П. Славейков. Следва период, в който революционния дух на времето отклонил д-р Миркович за известно време от просветната му дейност. След серия негови участия в различни тайни и явни групи, целящи да помогнат на националната ни кауза, той бил изпратен през 1870 г. пеш до Цариград, окован във вериги и осъден на вечна каторга. През 1872 е прехвърлен в Диар-Бекир, а след това и в Медрин при още по-тежки условия. В това положение той не паднал духом. Като истински християнин той и тук бил полезен на своите другари по съдба - лекувал телата им, лекувал и душите им. Амнистиран след войната през 1878 г. д-р Миркович се върнал в България и отново се отдал на обществена дейност. За известно време е издавал в-к “Българско знаме”. През 1891 г. д-р Миркович започнал да издава “Нова светлина” - месечно списание за тайните явления в природата. В него той помествал статии за всички нови прогресивни духовни течения - спиритизъм, хипнотизъм, магнетизъм, и др. Там е отразявал и личните си разсъждения по въпроси, свързани с човешкото поведение и вътрешния духовен живот. На страниците на своето списание той давал тълкуванието си за философската същност на известни понятия. Можем да проследим това в статиите му: “Любовта”, “Длъжността”, “Динамизмът”, “Приятност, търпение, добрина”, “Справедливост, благодарност, отговорност”, “Гордостта. Богатство и бедност” и др. ВЯРА, НАДЕЖДА, УТЕШЕНИЕ Вярата е човешкото доверие в своите участи, чувството, което води към безконечната сила, уверението, че е в пътя, който води към истината. Сляпата вяра е като един фенер, на когото червената блескавина не може да прокара мъглата; кога осветената вяра е като една електрическа светлина, която осветява с една жива светлина пътя, по който ще преминем. Факсимиле от титулна страница на сп. “Нова светлина" Тази вяра не се придобива без да е преминал някой чрез опитите от съмнение, чрез всичките мъчнотии посяти по пътя, в който се намират нейните приятели. В това отношение се намират някои, които не достигат освен в едно твърде тежко съмнение и се колебаят дълго време между противните порои. Блажен този, който вярва, знае, гледа и върви на здраво. Вярата му е дълбока и непоколебима. Тя го поставя достоен да надвие най-големите препятствия. В тая смисъл е дето се е казало, че вярата преместя баирите, което без съмнение, трябва да е казано метафорически, като баирите тук представляват струпаните мъчнотии по пътя на новаците, страстите, невежеството, предразсъдъците и материалния интерес. Изобщо не се съглежда във вярата освен вярването на някои религиозни догми приети без никакъв изпит. Но вярата може да се вземе и за уверение, което въодушевява човека и го влече към други някои цели. Вярата съществува от самосебе си, била тя в някоя материална работа, или вяра 8 някое политическо отношение, или тая в отечеството. За артиста, поета, мечтателя, вярата е идеалното чувство, изгледа на това величествено огнище, разпалено с божествената ръка по вечните върхове, за да води човечеството към хубавото и истината. Религиозната вяра, която отвлича разума и се отнася в разсъждението на другите, която приема едно поучително тяло, истинско или лъжливо, и се подчинява без никаква кантрола - това е сляпата вяра. В нетърпението си, 8 своите извън мярката стъпки, тя протича лесно към изменството, към принудителността и води към фанатизма. Разгледана в тази точка, вярата е още един силен двигател: Тя е научила хората да се подчиняват и да страдат. Развратена от духа на властта, тя е бивала причина на много криминални престъпления, но в своите нещастни следствия, тя ни показва още пространството на средствата, които тя обема. Ако, следователно, сляпата вяра може да произведе такива действия, то като какво не може направи вярата, подкрепена от разума, вярата, която разсъждава, различава и проумява? Някои богословци покрусяват разума, отказват го и го тъпчат. Трябва ли, следователно, и ние да го отказваме, когато той ни открива това, що е добро и хубаво? Осъждат всичките грешки, в които е паднал разума, без да помислят, че самият разум е, който ни е открил тези грешки и ни е спомогнал да ги поправим. Разумът е една върховна дарба, определена да ни осветява върху всичките неща, и която се развива и умножава чрез упражнението, както всичките наши способности. Човешкият разум е един отзив на вечния Разум: “То е Бог в нас”, е казал свети Павел. Да не припознаем неговата стойност, неговата полза, значи да не припознаем човешкото естество и да докачим даже Божеството. Да искаме да заместим разума с вярата, ще рече да не знаем, че те двете са солидарни, неразделни, че се подкрепят и се въодушевяват едно от друго. Тяхното съединение отваря на мисълта едно по-обширно поле; то поставя в хармония нашите способности и ни поставя в един вътрешен мир. Човекът, дълбоко уверен, остава непоколебим пред опасността, както и между опитите. Над развратностите, над ласкателността, над заплашванията, той чува един глас, който стои по-горе отколкото гласовете на страстта да ечи в дълбочините на съвестта му, и на когото силите го насърчават в борбата, подкрепят го в опасните времена. За да произведе подобни следствия, вярата трябва да почива върху една здрава основа, която да й представя свободния изпит и свободата на мисълта. Наместо догми и тайнства, тя трябва да познава само началата, произходящи от прямото наблюдение, от изучаването на естествените закони. Такъв е характера на спиритическата вяра. Философията на духовете ни предава една вяра, която, за да' бъде съобразна с разума, е същевременно и по-силна. Познанието на невидимия свят, доверието на един върховен закон от справедливост и напредък, всичко това отпечатва на тази вяра един двоен характер и тишина и безопасност. Действително, от що се страхуваме, като знаем, че никоя душа няма да се погуби, че подир бурите и между особните несъгласия на живота, чрез мрачната нощ, дето всичко се види да загинва, ще видим да изгрее прекрасната светлина на безконечните дни? Проникнати от мисълта, че този живот е като една минута относително до цялото ни смъртно съществувание. ние ще претърпим неизбежните злини, що той произвежда. Перспективата на времената, които ни са отворени, ще ни даде силата да надвием сегашните нещастия и да се поставим над движенията от щастието. Ние ще се почувстваме по-добре обръжени* за борбата. Спиритистът познава причините за своите злини: той проумява тяхната потребност. Той знае. че страданието е законно и той го приема без да мърмори. Той знае, че смъртта не отнема нищо, че нашите чувства си остават в живота ни оттатък гроба, и че всички тези, които са се обичали тук долу, се намират избавени от земните нещастия, далеч от това лошо жилище; че не съществува разделение, освен за лошите и лукавите. От тези уверения се следват за него утешения - непознати от хладнокръвните и скептиците. Ако от единия край на света до другия, всичките души се съобщаваха в тази силна вяра, то щеше да се приготви най-голямото морално преобразование, което историята никога не е записвала. Но тази вяра твърде малко я притежават още. Духът на истината говори на Земята, но Земята не даде внимателно ухо на тези думи. Не са силните между человеческите деца, които са го чули, но са покорните, долните, всички тези, които са жадни за надежда. Благополучните, силните го отблъснаха, както отблъснаха самия Христос преди деветнадесет века. Клерикалните членове и учените тела се съединиха против тая смутителна радост, която идеше да компрометира интересите им и тяхното спокойствие, или да съсипе техните потвърждения. Малко хора имат кураж да дойдат върху думите си и да изповядат, че те са се излъгали. Гордостта е техният господар; me предпочитат да уборват в продължение на всичкия си живот тая застрашителна истина, която иде да преобърне техните кратковременни дела. Други, тайним образом, припознават хубостта и величието на тая доктрина, но нейните морални нужди ги плашат. Привикнали на наслажденията си, искат да живеят по тяхно си, без да се грижат за по нататък; те отдалечават от мислите си всичко това. което ще ги докара да прекъснат с вредителните и скъпи обичаи. Тези действия ще бъдат, за по-после, източник на горчиви каяния. Нашето общество, разпалено от една спекулативна цел, се грижи малко за моралното си поучение. Много противоположни мнения се сблъскват, се посрещат: между това сложно положение, отнесено от ветрушката на материалния живот, человек се спира и помислува малко. Но всеки искрен дух, който търси вярата и истината, ще ги намери в новото откритие. Едно върховно веяние ще го облее и ще го поведе към това изходящо слънце, което един ден ще освети цялото человечество. Из сп. НОВА СВЕТЛИНА Книжка 8, Година II 15 ноември 1892, Бургас Д-р Миркович е първият лекар в България, който започнал лечение по метода на хомеопатията. Той е автор на книгата “Домашен омеопатичен лекар”. Неговите наблюдения са отразени в списание “Здравословие", което той започнал да издава през 1892 г. Основна цел на това списание била да се публикуват статии за малко известни начини за лечение. Д-р Миркович е ратувал за употребата на безвредни средства и на способи, лекуващи не само тялото, но и душата на заболелия. Ето какво казва той за хомеопатията на страниците на новото си списание: “Омеопатията е превъзходно нещо във всяко отношение; в нея се намират неща, които другите начини нямат. Нейните лекове освен, че са готови, са още и от една невисока цена. С тях не рискува человек да се отрови; те ако не ползват, никога няма да повредят. Не би било зле, щото всяка фамилия, за всеки случай да бъде снабдена с по една малка домашна аптека, на която цената е почти нищожна сравнително с ползата. Повече от 100 пъти аз сам съм имал случай да направя опит.” През 1893 година Д-р Миркович заминал за световното изложение в Париж. Там се е срещнал с мадам Лусия Гранж - известен и нашумял по това време медиум. По негово желание тя направила сеанс, на който, му казала, че един млад вожд с Божествена сила ще се прояви скоро и “ще издигне знамето на независимостта на притеснената народност, и който ще я съедини чрез верността си с всемирното единство”**. Този Божествен пратеник по-късно д-р Миркович вижда в лицето на Учителя. Първо сведение за тяхната връзка е поканата за участие в първия събор на веригата през 1900 г., изпратена до него лично от Учителя. Често името на д-р Миркович се споменава в коренсподенцията на Учителя до Пеню Киров. На 16 юни 1900 г. той му пише: “Вий имате всичките условия. При това гледайте да водите д-р Мирковича в Пътя Христов. Най-първият дух с когото трябва всеки да се запознае, Той е Христос.” Срещите на д-р Миркович с Учителя станали източник на духовно обогатяване понеже чрез спиритизма той е бил въведен вече в тайните на душевния скрит живот. Под влияние на общуването си с Учителя, през 1902 г. той започва да издава ново ежемесечно списание - наречено “виделина”с материали за духовно усъвършенстване. По-късно по препоръка на Учителя той е преотстъпил това списание на Тодор Бъчваров, който е продължил да го издава до 1909 г. Д-р Миркович се преселил отвъд на 29 септември 1905 г. В присъствието на Учителя. В завещанието му между многото дарения с общополезна цел, може да се прочете и неговото лично желание: при изпълнение винаги да се иска съвета на духовния му учител д-р П. Дънов. * обръжвам - въоръжавам (остар.) ** Из сп. “Нова светлина” кн. 3-4, година V Източник: Д-р Миркович (1825-1905)ПРОЛОГ Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г. Брой 1-2 -1995г. Д-Р МИРКОВИЧ И СПИРИТИЗМА (от Борис Николов) Д-р Миркович е роден в Сливен в 1825 г. Неговият живот има дълга и пре дълга история. Тук ще разкажа накратко за неговия спиритизъм. Около 1848 г. той постъпва в католическото френско училище в Бабек-Цариград. Там се запознава с един монах на име Рене, който го въвежда в спиритизма, на което той остава последовател до края на живота си. През 1851 г. заминава във Франция и завършва през 1856 г. медицина в Монпелие. Тук се запознава на практика с ясновидството. По това време брат му богат търговец, който го издържа изпраща редовно месечни вноски в тамошната банка. Изведнъж вноските спират и той е подложен на лишение и е принуден да гладува. Тогава го посъветват да посети някаква жена, която е била ясновидка, за да му каже, защо не му идват парите. Среща се с нея и тя го уведомила така: „Твоите пари са тука в пощата, но адреса е написан погрешно и не могат да ти ги изпратят. Иди да си ги получиш". Отива в пощата и действително парите са престояли дълго време понеже адреса е погрешен. Дават му парите. Но това вътрешно виждане на ясновидката му се отразява много и той вижда, че тук има един невидим свят, има окултна страна на живота, който трябва да се изучава. Заинтересува се и попада в спиритически среди. Тогава от една страна се явява материализма и еволюционната теория на Дарвин за произхода на живота, а от друга страна идва спиритизмът, който доказва, че има невидим свят. През 1870 г. той участва в революционното движение във Видинския санджак и бива предаден на турските власти от българския митрополит Доро-тей сестрин син на Найден Геров, гъркофил и туркофил. Д-р Миркович е изпратен в Диарбекир на вечна каторга. Там се запознава с един пътуващ френски лекар с авторитет пред турското правителство, който се застъпва за него, освобождават го от оковите, за да се справи с избухналата холерна епидемия. А това е неговата докторска дисертация. Оставен под гаранция, той се движи свободно и лекува местното население благодарение, на което натрупва завидно състояние. Някои от заточениците му предлагат да организират бягство от Диарбекир. Но той категорично отказва. Причината е в това, че той се е срещнал с един местен пророк, който му предрича, че ще бъде освободен от Диарбекир след една голяма война, която има да дойде. Пророчеството му се сбъдва и края на заточението му идва след амнистията от 1878 г., дошла след освобождението на България от Русия. През 1893 г. след като посещава Париж и се запознава с мадам Гранж, тя му дава следното пророчество: „Благословена Русия, защото нейният план ще служи на Божествения план и ще отвори пътя на младия Божествен Вожд, който ще издигне знамето на независимостта на потиснатите страни в едно тяло, чрез вярата на всеобщото единство на верующите в света. Миркович, мои сине, мое скъпо същество, което покровителствам, вашият Божествен водач, когото Вие желаете да познаете диктува това послание на медиума в Париж под знамето на истинската светлина". През 1899 г. д-р Миркович заедно с Пеню Киров и Тодор Стоинемов от Бургас са поканени лично от Учителя Петър Дънов на първия събор на духовната верига. През август 1905 г. по негово желание той е бил предупреден от невидимия свят да приключи земните си работи, защото заминаването му отвъд е предстоящо. На 29.1Х.1905 г. той си заминава. Д-р Миркович е възрожденски просветител, борец за черковна независимост, революционер, Диарбекирски заточеник, радетел за демократично общество и предтеча на духовните движения в България подготвил почвата за идване на „Вожда на Светлината", за да се сбъдне и това пророчество. Бележка на редактора: Д-р Миркович е съосновател на Българския Червен Кръст в България, основател на благотворителната дейност в България и през 1990 г. беше подготвен благотворителен концерт и се чествува д-р Георги Миркович като съосновател на Червен Кръст и благотворителността в България. Като един от първите трима ученика на Учителя, той бе зачетен с подходящо тържество в Дома на юристите в София, като на концерта бе изпълнена музика на Учителя Петър Дънов от софийски музиканти, членове на общество Бяло Братство. Това бе първия концерт след промените в България от 10 ноември 1989 г. след което се изнесоха досега над десет концерти в София по Слово и музика на Учителя Петър Дънов. Той бе предтеча. Източник: 04. Д-Р МИРКОВИЧ И СПИРИТИЗМАБОРИС НИКОЛОВ Изгревът - Том 3 Снимки на д-р Миркович Предполага се, че това е снимка на д-р Миркович на млади години, но не е сигурно Снимката е взета от сайта: ( ДОМАШЕН ХОМЕОПАТИЧЕН ЛЕКАР, Д-р Георги Миркович ) Д-р Миркович, като по-млад (няма дата) Д-р Миркович,(няма дата) Бюст на д-р Георги Миркович в Сливен, дело на скулптора Стефан Пейчев ( от сайта Инфо Туризъм Сливен ) Къщата на д-р Миркович в Сливен, (от сайта: ДОМАШЕН ХОМЕОПАТИЧЕН ЛЕКАР, Д-р Георги Миркович ) Портрет на д-р Миркович. Няма информация за художника. (от сайта Инфо Туризъм Сливен )

5. Ражда се бащата на Петър Дънов - Константин Андонов Дъновски

Ражда се бащата на Петър Дънов - Константин Андонов Дъновски (20 август 1830 г. - 13 ноември 1918 г.) Константин Андонов Дъновски е роден на 20. 08. 1830 г. в с. Читак, днес кв. Устово в Смолян. Негови съвременници го описват като човек, едър на ръст, с холеричен темперамент, в очите на когото блести огънят на буден господарски дух. Той не обича думата му да става на две. Винаги наблюдателен, и когато повежда разговор, подхожда плавно, мелодично, със сдържан тон, като човек, който добре се владее. След като завършва първоначалното си образование в родното си село, Константин Дъновски се отправя за Пловдив, където учи в гръцкото училище, но остава недоволен. Премества се в Татар Пазарджик, за да продължи учението си при известния по това време български просветител даскал Никифор х. Константинов Мудрон от гр. Елена, който преподавал „висши“ знания на питомците си. Една подобна ерудиция по онова време се равнявала на днешното университетско образование. Там младият Константин овладял писмено и говоримо гръцки език. Изучил също така и черковното пеене, за което спомогнали голямата му музикалност и красивият глас, с които между впрочем се славят много родопчани. Едва петнадесетгодишен, Константин Дъновски става през 1845 г. учител в с. Горно Райково, намиращо се в непосредствена близост до родното му село. На следващата година той се премества отново като учител в Устово. Обучен на църковнославянско пеене, младият Константин Дъновски привлича вниманието на тогавашния варненски владика Порфирий върху себе си със своя звучен глас, когато като доброволен певец от клира приглася на свещенослужението в църквата „Св. Богородица“ във Варна. Това става причина да бъде поканен на служба в църквата. През 1847 г. Константин се среща с Атанас Чорбаджи (дядо на Учителя Петър Дънов по майчина линия) и това окончателно трасира бъдещето на младежа. Материалът е взет от книгата „Младият Петър Дънов“ Георги Христов За свещеник Константин Дъновски може да се прочете в: статията " Отец Константин ДЪНОВСКИ - пример за служение на Бога и народа си (1830-1918)" Брошурата: За св.антиминсъ въ Варненската църква “Св. Архангелъ Михаилъ“ Снимки на свещеник Константин Дъновски и семейството му Отец Константин ДЪНОВСКИ - пример за служение на Бога и народа си (1830-1918) автор: Дякон Ясен Ш. 23 март 2010 г. / Източник / Сега сме в криза - икономическа и социална, но преди всичко - духовна. Тя засяга същността, сърцето на нашия народ и точно в този момент е повече от нужно да се върнем към корените си и да се обърнем към онези личности, които са били светилници в мрака на историческото ни битие. Те са изграждали кръгове около себе си, въплъщавали са идеи, които движели обществото, създавали са цели пластове от националното ни самосъзнание. Такава многопластова и значима личност е иконом Константин Дъновски. Роден е на 20.08.1830 г. в село Устово, в сърцето на Родопите, в скромно и трудолюбиво семейство. Сам той разказва, че в ранното му детство най-мощно влияние върху него оказват майка му и един светогорски монах, който се бил установил в родното му село. Бог в Своя дивен Промисъл още в тази крехка възраст, която е толкова важна за оформянето на личността, е закърмил малкия Константин с най-простите истини на чистата Православна вяра. Именно в килийното училище, основано от монаха, той почерпил от изворите на светоотеческия опит и се запознал с духа на чистото учение. Точно тук поради впечатлителния му и емоционален характер се оформила и хуманната насока на неговата интелигентна и отзивчива душа. Натрупвайки знания и опитност, твърде млад - още юноша той се отдал на учителското призвание в родното и съседното село. Но не след дълго през 1847 г. Господ го пратил в съвсем друга среда - в черноморския град Варна при неговия чичо, където започнал да работи като помощник-медникар. Идването в града било от огромно значение за неговото развитие. През 40-те и 50-те години на XIX в. град Варна представлявал разнородна смесица от различни култури и националности, смес от турски, гръцки, арменски, гагаузки и български елемент. Българското население било най-малобройното и представляващо най-ниската прослойка - ратаи и слуги. Обществото било силно повлияно от елинистичната култура и търсещият ум на един млад българин, при това завършил и гръцко училище, можел лесно да бъде спечелен от нея за дълъг период от време. Един допълнителен факт засилил тази възможност - младежът спечелил благоволението на новия гръцки митрополит в града - Порфирий. Все по-често Константин се появявал в митрополитския храм и успешно четял и пеел на клира. Бог, Който има план за всеки, го срещнал може би с най-важния човек в живота му - чорбаджията Атанас Георгиев от село Хадърджа /сега Николаевка/. Заможен, предприемчив и патриотично настроен, той веднага забелязал талантите на младия Константин. Спечелил го за своята кауза - откриването на българско училище в селото. Направил му предложение, което младежът приел - срещу 500 гроша годишно и осигурена храна да бъде учител в село Хадърджа. Така през 1847 г. той станал първия български учител във Варненска област, в изцяло българско училище. По-късно заздравили отношенията и връзките си като се сродили, Константин се оженил за дъщеря му Добра Атанасова Георгиева. С пълната си всеотдайност и плам, младият учител спечелил бързо уважението на своите нови съселяни и не след дълго те се съгласили да построят здание за църква и училище в селото. Така то бързо се превърнало в център на българското самосъзнание и достойнство в цялата област и родителите правили много, за да доведат децата си за обучение. Търсещият дух на Дъновски го тласкал напред - към нови предизвикателства, но този път в духовната сфера. През 1854 г. той посетил Света Гора и това дало мощен тласък за служение на Светото Православие. Докосването до светините, за които бил чувал от най-ранните си години и от разказите на свои приятели, допълнително обогатили неговия духовен свят. Той все по-трайно се замислял за духовните измерения на битието, смисъла на страданията и живота. Три години след поклонението в Света гора бил ръкоположен за втори свещеник в село Хадърджа от Варненския митрополит Порфирий. На новото поприще, обогатен с учителския опит отпреди, и изпълнен с апостолски плам, той започнал да дава плодове още по-красиви и зрели от предходните. Те били забелязани и оценени по достойнство и не след дълго бил преместен за свещеник в храма "Успение Богородично" в град Варна. В тази нова обстановка дал най-доброто от себе си и доизградил образа си на истински свещеник - възрожденец. По това време българите в градовете на империята заемали все по-активни позиции в управлението на местно ниво. Те изживявали своето национално Възраждание - период на кипеж, вдъхновение и търсене на своята идентичност. Младият отец Дъновски намерил града доста по-различен от това, което видял преди 10 години. Елинистичното влияние, както и преди било много силно, но не така мощно и завладяващо, както в преди. Все повече българи се заселвали в града и се включвали във всички сфери на обществения живот. Българската реч се чувала все по-често не само в крайните махали, но и в централната част на града. Търговският обмен и културните потребности на населението нарастнали и тази нова и разнолика българска община имала нужда от лидер. Това ново предизвикателство, изисквало още по-голяма настойчивост и вътрешна концентрация. В тази среда младият свещеник трябвало да прояви не само качества на пастир и организатор, но и на ловък дипломат. Той трябвало успешно да балансира в отношенията между сънародниците си - талантливи, амбициозни и упорити, но винаги противоречиви и самообвиняващи се, гърците - приели дълбоко идеята за своята изключителност и превъзходство над всички в държавата, и руснаците - водени от стратегията на своите имперски интереси за бъдещето на православните народи в Турция. Едновременно с това бил длъжен в рамките на своето послушание като млад духовник да бъде в чисти и прозрачни отношения с владиката Порфирий, който бил прекрасен епископ и ръководител, но по убеждение и дух истински грък. Очевидно неговата личност е била достатъчно многопластова и богата, за да бъде баща на всички вярващи в поверената му епархия. Отец Константин, като използвал това, в последващите си действия за утвърждането на тезата за българската идинтичност, бил както настойчив и храбър, така предпазлив и дискретен. Пример е една от първите му стъпки - постепенно започнал да произнася някои от ектениите на Светата Литургия и дори прочитал Евангелските текстове на славянски език. Това породило изключително национално въодушевление сред българите - все по-будни и активни. От друга страна имало и ответна реакция на гърците. В своята ревност и взискателност те изискали от владиката Порфирий както преустановяването на тази практика, така и персонално наказание за храбрия духовник. Отец Константин бил преместен от мястото, където служил, в митрополитската църква в града, под неговото пряко наблюдение. Когато видял, че този път е затворен, отец Константин сменил насоката на дейността си - спечелил благоволението на вицеконсула на Русия в града Александър Рачински. Неговото топло отношение към българите и лично обаяние му създали висок авторитет в града и областта. След няколко срещи се взело решение да бъде създаден български кръжок, в който участвал и консулът Рачински. След дълги настоявания и молби до владиката новите ратници на национолната кауза успели да спечелят благоволението на епископ Порфирий. Той позволил в съботен ден да бъде отслужвана Света Литургия на славянски език в храма "Свети Георги" в града, а малко след това бил преотстъпен манастирът „Св. Димитрий" /при двореца Евксиноград/ за славянска служба на празници. Отец Константин получил послушание да служи там. Успехите на българите във Варненско идвали един след друг, плод на няколко фактора, но най-важният от тях е всеотдайната дейност на младия духовник, който се превърнал "във всичко за всички". В негово лице те виждали своя баща, застъпник и истински водач. Събитията от Великден 1860 г. /обявяването на независима българска църква и отделянето от Патриаршията/ дали нов тласък на всички стремежи на варненските българи към самостоятелност. На 21 май 1861 г. в околностите на село Николаевка било взето решение за отделянето им от Патриаршията и обособяване на самостоятелна община, присъединена към Българската църква. Заедно с това била сформирана и първата българска училищна община и построена постройка към нея, която през 1862 г. била тържествено осветена. След смъртта на владика Порфирий през 1864 г., отец Константин се отделил изцяло от връзките си с гръцката митрополия в град Варна и храбро издигнал знамето на отделна българска църква. С още по-голям плам, вдъхновение и пастирска загриженост той се хвърлил в предните редици на борбата. Активно и без всякаква предпазливост представял българските искания пред представителите на турската власт в града. Благодорение на своя авторитет и добрата си репутация спечелил тяхното разположение. Българите поискали долния етаж на училищното здание в града да бъде превърнато в храм и там да се провеждат служби на славянски език. Така на 14 февруари 1865 г. в храма "Св. Арх. Михаил" била отслужена първата Литургия на славянски език лично от отец Константин Дъновски. По този начин всички българи били вече обособени в отделна община с църква и училище и имали своя явен и оформен лидер - отец Константин Дъновски. В този етап от живота му изпъкнали неговите безспорни организаторски качества. Лично той изготвил план за пропогандирането на идеите си сред сънародниците си в града и околността, като изпращал хора по селата и махалите, за да говорят за новата църква на българите и да ги канят да записват децата си в училището към нея. Неговите усилия били толкова енергични и последователни, че за кратко време не само българи, но и гагаузи започнали да посещават това българско средище. Пламенният възрожденец обикалял храмовете в околността като истински пастир и патриот. По всякакъв начин събуждал християнската съвест на сънародниците си и подклаждал националното им чувство. Освещавал храмове, кръщавал деца, венчавал и погребвал на славянски език, като навсякъде проповядвал, увещавал и назидавал. Тези му усилия предизикали омразата на гърците в града и лично новият владика Йоаким изискал неговото отстраняване от града в някой от светогорските манастири. За мощната и широкомащабна дейност на отец Дъновски свидетелства и подробното изложение на този архиейрей, в което той изрично подчертава, че от общо 90 села, които са му поверени, са останали само 10, а другите са преминали под управлението на Българската църква. Размяната на удари между българи и гърци продължила под пълно напрежение на силите, но вече нашите предци били много по-добре подготвени и организирани. Стъпка по стъпка те печелили благоволението на турските сановници и отбелязвали успех след успех. Отец Константин лично организирал и провел среща-събор на всички българи свещеници и заможни народни дейци в епархията на 15 август 1866 г. в град Варна, на който бил приет "Привременен законник", уреждащ църковната община. Той единодушно бил избран за "църковен глава". Подробно били уредени въпросите за взаимоотношенията между духовниците и населението, събирането на такси и налагане на наказания. Били установени отлични взаимоотношения с Мидхат паша в гр. Русчук, който всячески съдействал на делото на българите в града. Множеството успехи, както и все по-усилената съпротива на гърците, изложили младия възрожденец на атаки от страна на неговите врагове. От друга страна, общината имала финансови проблеми и очевидна нужда от подкрепата на църковните дейци в Цариград, затова и варненци предложили на епископ Иларион Маракиополски да изпрати духовник с по-висок ранг. Отец Константин сам и доброволно се оттеглил от председателството през септември 1868 г. в село Николаевка, като на негово място бил изпратен архимандрит Панарет. Минавайки на задна линия той продължил с енергичните си действия и изпълнявал различни задачи из околността, като често пътувал и уреждал всякакви спорни и рискови въпроси. Влиянието на този духовен мъж било толкова силно, че варненските българи единодушно го избрали за пратеник на народния събор в Цариград през 1870 г. с цел учредяване на Българската екзархия. Веднага след радостта от победата за българите дошло горчиво разочарование, след като разбрали, че градът и околните села са извън очертаните териториални граници. Те започнали енергични действия - подписки, петиции, писма до Цариград за промяна на статуквото и така предизвикали действия на върха - Варненската и Преславската епархия били обединени и бил изпратен нов митрополит епископ Симеон. Същият пристигнал в града и на 4 декември 1872 г. отслужил първата тържествена литургия в храма "Св. Арх. Михаил" в съслужение със свещеник Константин Дъновски. Той от самото начало бил верен и сигурен помощник на новия владика в прокарването на неговите идеи и въжделения в епархията. Когато избухнала Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. отец Константин се включил активно на страната на руснаците. Още от 1876 г. той бил започнал да служи към руския параклис при консулството. Тесните му връзки с тях, както и изключителната му активност по време на цялата кампания, му навлекли тежки неприятности от страна на турската власт и гърците. В началото на войната бил хвърлен в затвора, като опасен за властта човек и пролежал в много тежки условия седем месеца. След Освобожданието на град Варна на 27 юли 1878 г. отец Константин се установил трайно в храма "Св. Архангел Михаил". Отдал се в пълнота на най-важното за един духовник -пастирското служение. Неуморно наставлявал, изповядвал, проповядвал Словото Божие сред своите пасоми. Богатата му душевност, ерудиция и горчив жизнен опит му давали възможност да преценява склонностите на всяка душа и да я насочва по пътя към спасението. Плодовете на духа си той предал на новото поколение в една нова среда - освободеното си отечество. През 1898 г. бил пенсиониран поради старост, но останал да живее при храма. Православните християни от града продължавали да го посещават и да черпят от него наставления и отечески съвети за живота. Последната обществена изява на отец Константин била възложената му от българското правителство благотворителна акция, която той оказал на населението в Македония по време на Балканската война (1912-1913). Макар и на преклонна възраст той приел почетната длъжност и раздал парични помощи на бедстващото българско население в новоосвободените земи по време на Балканската война. Гробът на отец Константин Дъновски По случай 50-годишния юбилей на първата българска църква в град Варна Св. Синод го отличил с офикията "иконом", а правителството - с "Орден за гражданска заслуга" с Офицерски кръст, Общинският съвет на гр. Варна излиза с решение да кръсти улица приживе на негово име. По Божия воля и духовната и светската власт оказали признание на цялостната дейност на човека-участник във всички фази на процеса на Българското Възраждане във Варненския край. Отец Константин Дъновски починал през ноември 1918 г. и бил погребан в непосредствена близост до олтарната стена на храма "Св. Архангел Михаил". Всички таланти, дадени му от Всевишния той умножил и преумножил, като добър пастир и истински християнин! Превърнал живота си в непрестанно служение на Бог и народа си! За него в истинския смисъл на думата се отнасят словата на св. ап. Павел: "С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих. Прочие, очаква ме венецът на правдата, който Бог е определил за онези, които го обичат!" (2 Тим 4:7-9). "Едно откровение в Солунската църква "Св. Димитрий" (Кассъма джасими)", 1905 г В това малко книжле самият иконом Константин Дъновски разказва за една своя съдбоносна среща в Солунската църква "Св. Димитрий" по пътя за Света гора. През първото десетдневие на април 1854 г., двадесет и четири годишният Константин Дъновски и трима негови другари - Бельо Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов, потеглят от Варна за Света гора в Атон с намерение там да се посветят на монашество. Четиримата другари отиват в църквата "Св. Димитрий Солунски", тогава джамия. Когато излизат ги пресреща стар свещеник. Заговаря ги дружески, пита ги от къде са. Оказва се, че е живял във Варна и познава някои хора. Когато се разделят, се обръща към Константин Дъновски и му казва: "Желая утре на това място, по това време да се видя с тебе. Имам да те питам и да ти кажа нещо, идваш ли? С всяко благодарение - му рекох и се разделихме" - пише отец Константин Дъновски. "На другия ден, Велика събота, на определеното време отидох в църквата, влезнах при гроба на св. Димитрий, запалих свещица и се помолих, след като захванах да разглеждам с голямо внимание грамадното здание и неволно ме обзе една душевна тъга за миналото, като размишлявах в себе си: "Защо ли ни е изоставил Господ? И защо да бъде такава една светиня в турски ръце... ... Но ето че и вчерашният старец се зададе и отиде право при олтара и начна да се моли. След няколко минути ми даде с поглед знак да отида при него, та аз се приближих и му целунах десницата. "Драги синко, ти наистина си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от мястото, но от начина на вярата в Иисуса Христа. И не мисли, че всички ония, които и колкото са в Света гора, са праведни, защото и там може да бъде човек най-голям грешник, както и в мира. Не искам да те отвърна от намерението ти, аз те уверявам в името на Господа Вседържателя, че всякога, където и да си, когато и да е, трябва със страх и трепет да изработваш своето спасение. Заради това послушай съвета ми: Да си идеш там на мястото, където те е определил Божият промисъл, понеже това място е било и ще бъде, тъй да кажа, праг за чудни световни променения. Очите ти непременно ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който ще ти връча и ще бъде за уверение като от Бога. ... След няколкоминутно мълчание аз проумях от внимателния му поглед, че чака отговор и му рекох: "Не съм противен на волята Божия, защото е свята." А той ми рече: "Не е достатъчен отговора ти. За да угодим Богу, необходимо е с истинска вяра да се подвизаваме и бодърстваме с молитва до последното издихание, така че дори и душата си да положим за Евангелието. Пък които желаят да принесат по-много плод, трябва да имат съвършена преданост и покорност на Бога, както Авраам, който прие да пренесе своя син жертва на Бога, както и апостол Петър да бъде анатема от Христа, за спасяване на своите по плът братя. И наистина, без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви своята милост и помощ, а най-много в днешния ден, когато всичките сили адови са се повдигнали и искат, ако им се удаде, да затъпчат Православието и християнството. Но нека се вълнува морето пак, докато е Христос на кормилото, корабът Му няма да потъне." И пак мълчание... Аз тогава се възхитих и радостно му рекох, с едно страхопочитание: "Отче, с помощта Христова и с твоите свети молитви напълно се съгласявам и с готовност приемам всичко, което сте ми казали и ще ми кажете." Тогава старият свещеник вдигна очи и ръце нагоре и рече: "Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци. Тогава свещеникът му разказва история, в която се говори за едно откровение, относно турското робство. Как Православието е западнало, и заради неверието на хората, агаряните завземат дори Константинопол. По ходатайството на Небесната царица и заради молитвите на праведниците, робството ще бъде съкратено. И „Турция ще падне!" Младият Константин се връща в родината си, за да работи по Божиите дела, но вече по друг начин. "Иконом Константин А. Дъновски", д-р П. Ников. сп. "Духовна култура", 1920 г., кн. 1 и 2. Паметна плоча при храм "Св. Богородица", Смолян Паметна плоча в родното му село Устово Снимки на свещеник Константин Дъновски и семейството му Свещеник Константин Дъновски На снимката е отец Константин Дъновски (бащата), майката Добра до него, а по-отгоре са първите им деца Мария и Атанас - брат и сестра на Петър Дънов. (възможно е младежът на снимката да е съпругът на Мария, а не брат й)

6. Откровение дадено на Константин Дъновски в солунската черква „Св. Димитрий“ - Антиминсът

През април 1854 г. двадесет и четири годишният Константин Дъновски и трима негови другари - Бельо Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов, потеглят от Варна с една стара гръцка гемия за Света гора на Атон с намерението да останат там и да се посветят на монашеството. Едно случайно произшествие обаче осуетява плановете им. Недалеч от Солун се разразява страшна морска буря и разбива гемията, с която пътуват четиримата младежи. Константин Дъновски и неговите другари с голяма мъка успяват да се доберат до брега и да спасят живота си. Перипетиите, които са възпрепятствали покалугеряването на Константин Дъновски, са описани от самия него в една малка брошура, отпечатана като лично негово издание през 1905 г. - „Едно откровение в солунската черква „Св. Димитрий" (Кассъма-Джамиси), дадено на Отца Константина Дъновски през юношеството му в гр. Солун, на 10 април 1854 година". В тази църква, по онова време - джамия, младият момък преживява мистична случка, при която му се разяснява задачата в живота и мисията, която му предстои. За това откровение и за Антиминса, може да се прочете в: 1. „Едно откровение в солунската черква „Св. Димитрий" (Кассъма-Джамиси), дадено на Отца Константина Дъновски през юношеството му в гр. Солун, на 10 април 1854 година". Спомен на Николай Дойнов - За Антиминса „Едно откровение в солунската черква „Св. Димитрий" (Кассъма-Джамиси), дадено на Отца Константина Дъновски през юношеството му в гр. Солун, на 10 април 1854 година". „На велики петък [10 април] отидохме с другарите Белю Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов да се поклоним на гроба на Св. Великомъченика Димитрия в церквата, нарицаема „Кассъма- Джамиси". На излизане ни срещна един старец, свещеник, без да го познаваме: със среден ръст, лице - сухо, бледо, брада - дълга и бяла, очи - светливи и пленителни. Благослови ни, като му целунахме десницата, и ни попита откъде сме и накъде отиваме. Ний му отговорихме, че сме от Варна и отиваме за Света гора. „Много добре - рече той, - аз познавам тия места и съм живял там няколко време ", като ни и разпита за някои лица от града Варна. На разделение се обърна към мене и ми рече: „Желая утре на това място, по това време, да се видя с тебе: имам да те питам и да ти кажа нещо - идваш ли ?" „С всяко благодарение" - му рекох и се разделихме. Другия ден, на Великата събота, аз на определеното време отидох в церквата, влезнах при гроба на Св. Димитрий, запалих свещица и се помолих. След това захванах да разгледвам с голямо внимание грамадното здание и неволно ме облада една душевна тъга за миналото, като размишлявах в себе си: „Защо ли ни е оставил Господ... и защо да бъде такава една светиня в турски ръце?" и т.н... Но ето, че и вчерашният старец се зададе, отиде право при олтаря и начна да се моли. След неколко минути ми даде с поглед знак да отида при него, та аз се приближих и му целунах десницата. „Синко - рече ми той, - за любов Христова желая да се науча откъде си и за какво отиваш на Света гора?". Аз му разправих без всякакво стеснение откъде съм и за какво отивам на Света гора и какво е желанието и намерението ми - също така, като една изповед. Във време на говоренето ми той се виждаше много спокоен, слушаше с внимание думите ми и се показваше много благодарен, докато свърших разказа си. Но след няколко минути мълчание, като се приготви да ми говори, забелязах едно странно изменение в погледа му и по всичкото му телодвижение; а най-много което ми вдъхна особено удивление, бе появлението на пламен огнений на главата му [Д, 2:3-4] - и неволно ме обзеха студени тръпки по всичкото ми тяло и ме обля студена пот!.. „Драгий ми синко - рече, - ти наистина си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от мястото, но от начина на вярата в Исуса Христа. И не мисли, че всички ония, които и колкото са в Света гора, че са праведни, защото и там може да бъде човек най-голям грешник, както и в мира [света]... Нито искам да те отвърна от намерението ти. Аз те уверявам в името на Господа Вседържителя, че всякога, гдето и да си, когато и да е, трябва със страх и трепет да изработваш своето спасение. Заради това послушай съвета ми: да си идеш там, на мястото, гдето те е определил Божият Промисъл, понеже това място е било и ще бъде, тъй да кажа, прагът на чудни световни променения. Очите ти непременно ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който ще ти връча и който ще бъде за уверение като от Бога... След няколкоминутно мълчание аз проумях от внимателния му поглед, че чака отговор, и му рекох: „Не съм противен на Волята Божия, защото е свята", а той ми рече: „Не е достатъчен отговорът ти. За да угодим Богу, необходимо е с истинска вяра да се подвизаваме и да бодърстваме с молитви до последното издихание, та че дори и душата си да положим за Евангелието. Пък които желаят да принесат по-много плод, трябва да имат съвършена преданост и покорност на Бога, както Авраам, който принесе своя син жертва на Бога; както и апостол Павел прие да бъде анатема от Христа за спасение на своите по плът братя. И наистина, без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви Своята милост и помощ, а най-много в днешния ден, когато всичките сили адови са се повдигнали и искат, ако им се удаде, да затъпчат православието и славянството... Но нека се вълнува морето. Пак, докогато е Христос на кормилото, корабът Му няма да потъне". И пак мълчание... Аз тогава се возхитих и радостно му рекох, с едно страхопочитание: „Отче, с помощта Христова и с твоите свети молитви напълно се съгласявам и с готовност приемам всичко, което сте ми казали и ще ми кажете". Тогава вдигна очи и ръце нагоре и рече: „Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци". Тогава [по]сегна към пазвата си и извади в една бяла кърпа нещо обвито [това е Антиминсът], с което направи кръстно знамение към мене, после го сложи на камъните пред олтара (дюшемето на олтара е по-високо около един лакът). Като го разви и целуна, покани и мене, та [го] целунах. После това показа ми с пръсти на напечатаните букви на него, дали ги познавам. Аз му рекох: „Ако е число, то е 1747". „Така, вярно - рече, - именно от това число води началото си тоя Свети престол, но за да разумееш по-добре, слушай: „Двадесетий ден от декемврий месец, хиляда седемстотин четиридесет и шеста година, е било четиридесетница от едно зверско изтребление на няколко души в същия тоя град от кръвожадни мохамедани. Останалата майка и вдовица от това благочестиво семейство, претоварено от неизказана скръб, с няколко свои роднини просили от Бога помощ и утешение с всенощно бдение в церквата, нарицаема „Панагия Лагудяни". Агрипнията извършвал един седемдесет и седем годишен старец, светогорски аскетия, от Иверския манастир, някой си йеромонах Теофаний [през 1747 г. в Солун той отпечатва 153 Антиминса]. През нощта станала голяма буря със страшни гръмове и светкавици - малко останало церквичката да събори. Пред зори бурята утихнала, в черквата огряла чудна светлина, като ден. Евангелието на литургията било на свършване и в часа се явили трима мъже с една прекрасна девойка, дрехите им греели като слънце. Зачудений свещеник си останал на мястото като вцепенен, без да се помръдне. Девойката го наближила, отправила погледа си към него и му рекла: „Преподобний старче, нека бъде пътят ти благоугоден Богу. В отговор на вашите молитви съм проводена с тия трима набожници от покровителката на тоя свети храм, Пресветая Дева Мария, майка на Господа нашего Исуса Христа, да ви предам каква е волята на Пресвятаго Параклита (Духа) за нашия окаян народ християнски... За умножение греховете на християните дълготърпеливий Бог бил прогневен, а преди триста и три години, когато християнските водители до града Варна със своята измама принудили турския цар да вдигне очи и ръце към небето и с голям глас извикал своята молба към Бога: „О, Исусе, ако си наистина син Божий, както Те изповядват твоите последователи, то направи съдба между мене и тях, дето не опазиха клетвата си, която се клеха в Евангелието!... И тогава, о, тогава... препълнената чаша на Божий гняв и проклетия се изляла от небето на земята и тутакси силата на християните отслабнала, а силата на османлиите се укрепила, та освен града Варна, що превзеха и ограбиха, ами най-сетне и самия Константинопол завладяха!... И така станаха известни на всичкия свят следствията на Божий гняв. Праведен си, Господи, и прави судби Твои! Но Всеблагий Бог во век не враждует. От премногото Своя любов към человеческия род [Той] пак се смилил, а най-повече от ходатайството на Небесната Царица и милостива застъпница на християнския род, Пресветая Дева Мария, както и от молитвите на всичките духове праведни, между които първо място заемат тия трима мои другари, мучениците Димитрий и Мина (а на третий името е утаено от мене), благоволил да им яви Своя утешителен отговор, че до свършване на числото от сто и петдесеттях и три риби [Й, 21:11], писани в Евангелието, Всемогущий Бог ще съкрати и дните на турското царство и докрай ще го съсипе!... Всесилний ще възстанови ново християнско царство с православен вожд. А [за] да бъде това в действителност, милостивий Бог по непостижимата Своя премудрост е наредил по необходимост и християните да се обърнат с молитва и покаяние към Него. Заради това, според числото на писаните риби в Евангелието, да направите толкова нови жертвеници, на които да може на всяко място да се принася в името на Исуса Христа, Сина Божий, и [за] Неговите заслуги, страшно безкровно жертвоприношение за прощение на греховете, за мира и съединението [на] вярата на християните, чистосърдечно просение [на] помощ и сила от Святаго Духа, по-скоро да се сбъдне и изпълни писанието: „едно стадо и един пастир" [Й, 10:16]. Нека бъде наченато най-напред в светия град Йерусалим, от святаго Сиона, по море, по суша, на всяко място, дето се именува Исус Христос, защото и свидетелството Исусово е духът на пророчеството". После девойката се обръща към своята майка и казва: „Постигналите ни земни скърбни изпитания са станали по непостижимите судби Божии и [от] премного Своя любов да ни подари вечно блаженство; женихът на нашите души и тебе скоро ще повика на Небето да се радваме на вечния живот. Прочее, бъди бодра в молитвите си и на всички вас Бог да оправя пътя. Амин ". И след това тримата мъже и девойката станали невидими. След отпуска на Божествената литургия, като излезли от черква, научили се, че през нощта молнията изгорила три турски къщи с живущите в тях и всички думали, че Бог е отвърнал на злодейците. После всичко това отец Теофаний се въодушевил и с ревност Илиева по Бога, без да гледа на преклонната си възраст, предприел да извърши всичко, което го вразумил Бог. Без да се бави повече, отправил се за Йерусалим и като се разговорил със самия Патриарх от святаго Сиона, отишел и в Константинопол и тамошният патриарх, като се съветвали всички, приели за добър знак рибите, писани в Евангелието (понеже на елински език на рибата буквите носят знаковете: Исус Христос - Божий син Спасител [iHTUS - Isus Hristos Teo Unis Soter]) и тогава напечатва сто и петдесет и три образа за Божествени жертвеници, според приетия обичай. И първата служба станала в светия град Йерусалим, на самия ден на Великата събота (с приложение частица: „Мерзкое и богохулное царство агарянско вскоре низпровержи и предажд е благочестивим [Мерзкото и богохулно агарянско царство скоро ще се провали и ще се предаде на благочестивите]), но всичко това е било много тайно - страха ради иудейска. Преподобний Теофаний сам е ходил на света Синая, в Александрия, Антиохия, [на] островите Патмос и Кипър, и най- сетне, след дванадесетгодишно бавение, свърнал се в Света гора и там предал дух Богу. А почнатото дело следвало с голяма надежда на милостта Божия; ревностни слуги Божии са продължавали сърдечно да се молят, дано би Бог съкратил по-скоро останалото време, за да могат и те сами да видят освобождението на своя род християнски. Между многото ревнители по това е бил и патриарх Григорий [V], който с няколко свои богобоязливи събратя е предложил да се прилагат в Антиминсите и от мощите на св. Великомученик Мина и горещо е подканял да стават моления в празниците: в навечерията на Рождество Христово и Богоявление, Великата събота, Петдесятница и Преображение Христово, но най-сетне [той] бил предаден от най-верния си и обесен с омофора си на ден Великден, с него наедно свети архиереи пострадали, множество свещеници и първенци народни [били] избесени и изклани... Едного само, като с чудо, Бог опази за продължение на поченатото и той е уверен, че всяко обещано напълно ще се изпълни в своето от Бога определено време... Сега, в тая тържествена за мене минута, с пълноупование на Божия Промисъл, аз чувствам някакво улекчение в совестта си и сърцето ми се прелива от едно непонятно веселие ангелско, като те наричам мое любезно чадо в Духа Святаго и ти предавам тоя святи залог - имай го в пазвата си, при сърцето си... Аз го приех, като целунах ръката му, и го скрих в пазвата си, а той продължи: „Връчвам ти тоя Святи Престол Божий [антиминс] за уверение на най-голямата милост в името на Пресветая Троица!... Добре да помниш, че Бог, когато и да е, чрез церквата явява Своята многоразлична премъдрост на всички, та дори и на властите земни!... Всемогъщият Бог, който предопределява, предопределил е и средствата, а най-главното между тях е молитвата. Но понеже не се намира други по-голям и превъзходен, по-могъществен образ на моление и предстателство у Бога за нас, за нашите нужди и надежди, както тоя образ на моление на страшното това жертвоприношение. Божествената Евхаристия [вж. бел. №81], която ще се извършва на тоя Свети Престол, което е всичко Божествено и може да приведе във възторг и удивление не само мислите на нас, смъртните, но и на самите най-чисти ангелски умове, мога да кажа, че е най-голямото чудо, най-високото тайнство, което можеше да извърши премъдростта Божия за человеческия род. Освен това и сам Исус Христос ни е учил, че всичко, каквото попросим от Бога Отца в Негово име, ще ни подари. Заради това с несъмнена вяра и голяма надежда на това обещание в деня на освещението на тоя Святи Престол са принесени молитви и прилежни прошения за избавлението на християнските народи от агарянското иго и за съединението на вярата. И в същия ден Бог благоволил да открие с един Божествен начин на молещите се, че всичкото Негово обещание ще се изпълни непременно. И Светителят присъвокупил, че между всички християнски народи Бог храни едно особено благоволение към най-многострадалното между всички народи славянско племе за[ради] неговото простосърдечие и искреност. Затова трябва занапред да стават молитви и моления за силата и помощта от Святаго Духа, [за] да могат да се съединят с единомислие, в едно тяло и един дух, както говори и Дух Святий чрез езиците на апостолите: „ (ст. 12) Защото както тялото е едно, а има много удове, и всите удове на едното тяло, ако и много да са, пак едно тяло са, така и Христос. (ст. 13) Защото всички ние чрез единия Дух се кръстихме да сме в едно тяло - и юдеи, и елини, и раби, и свободни, и всинца в един Дух ся напоихме. (ст. 14) Защото тялото не е един уд, а много. (ст. 15) Ако речеше ногата: понеже не съм ръка, не съм от тялото; дали затова тя не е от тялото? (ст. 16) И ако речеше ухото: Понеже не съм око, не съм от тялото, дали затова то не е от тялото? (ст. 17) Ако беше всичкото тяло око, де щеше да е слушанието? Ако ли все [е] слушание, де обонянието? (ст. 18) Но сега Бог е положил удовете всеки един от тях в телото, както е изволил. (ст. 19) Ако бяха били всите един уд, де щеше да е тялото? (ст. 20) Но сега удове са много, а тяло едно. (ст. 21) И не може окото да рече на ръката: Немам потреба от тебе; или пък главата на нозете: Немам потреба от вас. (ст. 26) И ако страда един уд, всичке удове състрадат, ако ли се слави един уд, всите удове се радват с него заедно. (ст. 27) А вие сте тяло Христово и частно удове " [1К, 12]. Ето това е пътят на святото Провидение, приготвен за това славянско племе, чрез който, като [го] следва, ще може християнството да се въплоти в славянството и радостно да възпеят с цар пророка: „Ето, колко е добро и колко угодно да живеят братя в единомислие" [Пс 133:1]. И тогава тоя злочест град, отечеството на славянските просветители, ще бъде нов славянски втори Иерусалим, а пък за съединението на верите сам Бог ще извърши по Своята воля, както Му е угодно. О, колко се възхищавам само от мисълта, но действителността ще бъде равна с воскресение от мертвих!... Но защо се бавя, защо не бързам по-скоро да свърша?... Ето Дух Святий що говори: „Даровете и призванието Божии са неотложна отрасъл от славянското домородие и приготвени от Бога, който непременно ще изпълни Своето предопределение. Враговете негови, макар да направят над облаците своите гнезда, пак ще Бог да ги съкруши, защото ей тъй, Белият цар е надарен от Всемогущаго с такава благодат; който го кълне - проклет ще бъде, а който го благославя - благословен ще бъде. Затова и ония, които се молят за него, навярно Бог ще ги послуша. Заради това в началото от третата петдесетница на станалото обещание, когато се изпълни възрастта Христова и... Турция ще падне! След това ще се яви или роди православний Вожд [алюзия за раждането на Петър Дънов през 1864 г.] и чрез Неговата молба Бог ще измие гнусотата от мястото на падналото проклятие. А пък на свършека на петдесетницата сам Господ Саваот ще отвори вратата на Света София и сам Белият цар ще влезе Богу да се помоли в нея;... а сегашната тъмнина, която ни покрива, ще изчезне!... Знамението е вярно от днешния ден, след като изтекат времената от числото на евангелските трижди по id (14) родове Христови [Мт, 1: 1-17], дай Боже да можем пак да кажем на същия ден небесний глас, който иде от Небето и като молния ще се разнесе по всичкия свят: „Се победил ест лев, иже сий от колена 1удова, корен Давидов. [Ето, победител е лъвът, който е от коляно Юдово, корен Давидов] Амин.] ". Когато тайнственият свещеник предава Антиминса (жертвеника) и завършва речта си към момъка, той става невидим. Чак тогава младежът Константин разбира, че неговият събеседник не е от живите, а е дух. Това така силно го стряска, че той остава на мястото си като вдървен. Неволен свидетел на тази сцена става пазачът на черквата джамия, стар благочестив турчин. Като приближил към смаяния момък, той положил ръка на рамото му и казал: „Синко, Божиите пътища са неизследими! Иди си с мир!". Същият този дух се явява и в други важни моменти от живота на К. Дъновски. След завръщането си във Варна младият Константин застава в челните редици на борците възрожденци от Варненския край. Той е окрилян от надеждата, че току-що започналата Кримска война ще донесе свобода на българския народ, но злополучният за руските войски край на войната проваля оптимистичните му планове. Нещо повече! В село Хадърча прииждат бежанци емигранти, настаняват се турци, татари и др. Това принуждава Константин Дъновски да отиде в Балчик, където учителства две години. През 1856 г. Константин Дъновски отново се завръща в с. Хадърча, където продължава да учителства още една година. През следващата 1857 г. се оженва за дъщерята на Атанас Чорбаджи - Добра. На 2 юли 1857 г., на 27-годишна възраст, е ръкоположен за свещеник в с. Хадърча от Варненския митрополит Порфирий. По това време в селото поп е Иван Громов и за известно време свещенослужителстват и двамата. През 1857-1859 г. Константин се установява във Варна. През 1859 г. за няколко месеца е в Устово, но вероятно още същата година се завръща във Варна, където през 1860­1861 г. взема дейно участие в борбата за църковна независимост. След идването на руския вицеконсул Александър Рачински във Варна се чувства раздвижване на тягостната атмосфера. Освен турския гнет на българите много натежава и това, че нашата църква е под гръцка зависимост. Рачински идва в края на 1859 г. Като възторжен славянофил и българофил, той е запознат добре с борбите на българския народ. Още с пристигането си във Варна установява много близки отношения със свещеник К. Дъновски и с други видни български патриоти. С всички средства Рачински помага за въвеждането на свещенослужене на български език. След дълго настояване пред гръцкия митрополит Порфирий на К. Дъновски се позволява да служи на български в църквата „Св. Георги", първоначално само в събота. Отделянето на българите християни във Варна от фенерската Цариградска патриаршия допринася твърде много за повишаване на самочувствието им и способства за подемането с по-голяма сила на борбата за освобождение от османско иго. В първите дни на месец януари 1865 г. варненските първенци поканват отец Константин за свой пръв български варненски свещеник. С готовност и ентусиазъм той се отзовава на поканата, като Материалът е взет от книгата „Младият Петър Дънов“ Георги Христов Спомен на Николай Дойнов ЗА АНТИМИНСА Бащата на Учителя, като младеж е тръгнал за Света гора за да се покалугери, но е бил върнат от един странен монах, който му е дал и този Антиминс.* Антиминсът е икона, която представлява Христос снет от кръста, около него майка му, жените, учениците му и Йосиф от Ариматея - приготовляват го за погребението му. Антиминсът даден на бащата на Учителя е заверен от Варненския владика, които тогава е пребивавал в Провадия. Там е била резиденцията му. Заверката носи дата 1820 година. Така завереният Антимин, където и да се постави на маса или камък, става олтар и може да се извърши служба. Антиминсът, които беше разпространен между приятелите в братството е печатан от оригинала даден на бащата на Учителя от онзи загадъчен монах в църквата „Свети Димитър" в Солун. Препечатването е станало към 1915 година в Москва, по желанието на дядо поп Константин, бащата на Учителя и разбира се със съгласието на Учителя. Антиминсът е раздаден на първите ученици на Учителя, но в много ограничен брои. Монасите от Атонския манастир първи са разпространили Антиминса. Те са го вземали като емблема на НАДЕЖДАТА - след погребението идва Възкресението. АТОН, значи ИЗГРЕВ на старо-египетски. Известно е, че в Светогорските монастири са живяли и живеят монаси от всички народи на Полуострова: Българи, сърби, гърци, румънци и руси. Повече са от поробените тогава от турците народи. За монаси обикновено са отивали по обет /обещание/ на рода - посветени на Бога. И моят брат Борис е бил обещан да стане калугер в Света гора, но майка ми не го пуснала. Родът винаги е давал първороден син за монах. Такъв е бил вуйчото на моя баща. Моят дядо е имал трима сина и една дъщеря, като първородният син е даден за калугер. При всяко едно поколение идва онзи възрастният от рода, които е покалугерен като монах в Света гора, събира рода и си взима онова момче, което е наречено за монах за да го заведе в Света гора. Естествено, в своите молитви освен за душата си, за своя род, те са се молили и за своя народ. Не е известно, кога това молебствие е вземало организиран характер, но е естествено да бъде така. На тази духовна организация не е бил чужд и Паисий. Монасите почват да се събират тайно, на обща молитва за освобождението от игото агарянско. Тази акция се заражда в Атон. Тук се образува малко, но здраво ядро от изпитани, верни, силни във вярата и молитвата монаси. По единично в своите килии и отшелия, и в определено време, в общи срещи те са отправяли молебствия към Бога, да освободи Бог от агарянско иго поробените християнски народи, защото чашата преля. И тяхното тегло, там в Атон, не е било малко. Колко пъти са бивали монастирите им опожарявани и ограбвани от турците. Може би Френската революция да е оказала влияние. Тук са идвали поклонници от всички краища на света и всичко каквото е ставало на запад се е следяло с жив интерес. Не може да бъде идеята за свободата, да не е намерила отзвук и тук. Тъй се е създал този център за освобождението от турците на поробените народи. И той започва работата си с молитва към Бога. Постепенно назрява идеята да се привлекат в тази работа будните и родолюбиви монаси, свещеници, миряни, верни и предани на народа си. Те са ги подбирали много внимателно, след като са ги изпитвали продължително. На онези, които са били посветени и включени в делото, давали са им Антиминса. Той е знак и знаме. В онова време от Светогорските монастири са изпращали монаси, да събират помощи за монастирите. На изпитаните и верни са поставяли задачата, да привлекат в акцията верующи и верни синове на народа, да се включат и те в общото молебствие. Така делото се разширило и е проникнало във всички поробени народи. Монасите са били толкова предпазливи, предвидливи, прозорливи, че това движение, остава неразкрито от турците чак до освобождението и малцина знаят за него. В движението са били привлечени и монаси от далечните монастири, забутани в дебрите на планините. Те стават огнища на молитва и центрове за поддържане надеждата в народа. Движението се разпространило между нисшето духовенство, монаси и свещеници, но и някои от висшето духовнество са били посветени. Известен е само един провал. Цариградският патриарх е бил посветен и привлечен за делото, но неговият протосингер го е издал на турците и Патриарха е бил посечен в църквата пред олтаря. Добре е да се провери исторически кои е Патриарха и кога е станало това. Провалът е спрял дотука, той не е бил разкрит по-нататък. На онези, които са били привлечени в работата са им давали Антиминса. „Символ на надеждата" - след погребението очаквайте Възкресението. Антиминсът е минавал за обикновена икона, а всъщност той е знаме на дълбок духовен бунт. Молитвата е сила, човек трябва първо да поиска от Бога, после Бог ще отговори на молбата му. Детето трябва първо да поиска от майка си, после тя ще му даде. Великият разумен свят, отговори на това молебствие. Христос казва: „Досега не сте искали в мое име - в името на Любовта. Искайте и ще ви бъде дадено." И какъв беше отговора на Невидимият свят? Родиха се възрожденците, просветителите и революционерите. Възраждането започна с молитва към Бога. Много години преди това се молеха монасите, докато дойдоха резултатите. Световното обществено мнение се застъпи за поробените народи. Надигнаха се гласовете на Толстои, Достоевски, Короленко, Тургенев, Хюго и др. Повдигна се вълна от народен протест в Русия и на запад, и руският император стана изразител на тази воля. Дойде и Освобождението през 1877-1878 г. Когато, онзи странен монах е срещнал тримата младежи в църквата „Св. Димитър" в Солун, той се е спрял на бащата на Учителя. Него е намерил за достоен, за делото. Затова го е поканил на среща насаме, на другия ден. Тогава го е посветил в тази обща работа и му е дал Антиминса. Като му е казал: „Няма защо да ставаш монах, ти имаш друга мисия". Бащата на Учителя се връща в България и става свещеник. Той е един от първите възрожденци и пръв започва да служи в църквата на славянски, дотогава се е служело на гръцки. С големи борби той е наложил това и то се е въвело навсякъде в България. Десетки години се молеха монасите, докато се приготвят условията за да почне Възраждането. Антиминсът е свързан с Учителя. Той е знаме и надежда - „Ето, иде скоро". И наистина, освобождението от турското робство дойде. Дойде и Учителя, създадоха се условията за неговата работа и макар в бурни времена, воини и революции, Учителят свърши своята работа. Молитвата е голяма сила, когато е отправена от чисто сърце - Молитвата е сила непреодолима. Изгревът - Том 15 ЗА АНТИМИНСА

7. Раждане на Петър Константинов Дънов - Учителя. Ранно детство

Раждане на Петър Константинов Дънов - Учителя Учителя Петър Константинов Дънов е роден на 11 юли 1864 година (29 юни стар стил, Петровден), в село Хадърча, днес Николаевка, област Варна. Той е 3-то дете на свещеника Константин Дъновски и на Добра Георгиева. Негов дядо по майчина линия е чорбаджи Атанас Георгиев (1805 - 1865), български възрожденски поборник за църковна независимост. Баща му Константин Дъновски (1830 - 1918) е първият български свещеник във Варна. За раждането на Петър Дънов, бъдещия Учител и за ранното му детство, може да се прочете в: Раждане на Петър Константинов Дънов - Учителя. Ранно детство , от книгата "Младия Петър Дънов" Раждане на Петър - син на свещеник Константин Дъновски Коя е рождената дата на Петър Константинов Дънов , от книгата "Учителя във Варна", Валсерпъ Айн Рождената дата на Учителя Петър Дънов , от поредицата "Изгревът", т.4 Всемировият Учител слиза на земята , от д-р Вергилий Кръстев, от поредицата "Изгревът", т.2 Детски години, юношество, следване, от "Учителя - обзорна книга" Учителя , от книгата "Учителя, Лечителя, Пророка" Раждане на Петър Константинов Дънов - Учителя. Ранно детство Петър Константинов Дънов е роден на 11 юли 1864 година (29 юни стар стил, Петровден) в село Хадърча (Николаевка), Варненско. Според стария стил на православния църковен календар това се пада точно на Петровден. Затова и кръщават новороденото момче с името Петър. Константин Дъновски собственоръчно написва в личната си Библия: „Изпълни се обещанието на Благия Небесен Баща да изпроводи в моя дом Своя възлюбен син като знамение за всеобща радост на рода человечески за по-добър, по-светъл и правдив живот". По спомени на сестра му Мария детето Петър е с много деликатно здраве, слабичък и строен; тя го помни като кротък, мълчалив и много чувствителен, уважаващ родителите си и послушен. В писмото си до П. Киров от 16 септември 1900 г. Петър Дънов сам пише за своето тежко детство: „Дългите страдания и скърби в живота ми, които съм посрещнал от самото си детинство, научиха ме на едно нещо - на моята слабост; и аз казах в душата си посред тая безнадеждност: „Господи, Ти Си моя надежда, спасение и сила". Петър прохожда по-късно, а когато настъпва времето да проговори, той не го прави. В началото казва някои срички, но после спира: мълчи и не иска да говори. Близките си помислят, че изобщо няма да проговори, тъй като това безмълвие продължава според едни спомени до третата му година, а според други - до шестата. Тази психична аномалия е позната в науката като дислексия (гр. безмълвие). Дислексията засяга тази част от мозъка, която отговаря за речта; съответно води до различия в начина, по който се обработва информацията. Симптомите са: липса на говор до две, три, понякога и повече години; смесване на звуковете и объркване на думите, неуверен говор и заекване, трудности при завързване и обуване на обувките, многократно повтарящи се ушни инфекции. За много световни учени и гении се знае, че са имали дислексия - като например Айнщайн, който според биографите му прохожда по-късно, расте като затворено и необщително дете и проговаря едва на 6 г. Подобни неща са известни и за ранното детство на Леонардо да Винчи, Ханс Кристиян Андерсен, Чарлс Дарвин, Томас Едисон, Александър Бел, Огюст Роден, Нилс Бор и др. Веднъж, когато майка му Добра е на нивата, вкъщи остават малкият Петър и баба му, за да го наглежда, да готви яденето и да оправя къщата. Както си играе, детето се обръща към баба си и казва: „Бабо, направи ми люлка". Бабата така се изненадва и зарадва, че веднага се разтичва, връзва му люлка, започва да го люлее и да му пее. Когато за първи път завеждат малкия Петър на нивата в един слънчев, горещ ден по време на жътва, той се качва на една купа от снопи и извиква: „Селяни, прибирайте снопите, защото иде страшна буря!". Всички много се изненадали, тъй като на небето нямало облаци и времето с нищо не предвещавало буря. Хората не му обръщат внимание и не събират класовете да ги вържат на снопи и после на кръстци, един върху друг, за да не ги удари градушката. Майка му Добра обаче решава да го послуша. Тя се притеснява, че той едва е проговорил и може да се разсърди, ако не го послушат, и отново да спре да говори. Нейните работници подреждат снопите и се приготвят за тръгване. Наистина не минава и час от предупреждението: небето почернява, задухва силен вятър и започва такава буря, която помита и развихря всичко. „Младият Петър Дънов“ Георги Христов Раждане на Петър - син на свещеник Константин Дъновски На 30 ноември 1864 г. почива варненският гръцки митрополит Порфирий. Непосредствено след неговата смърт отец Константин напуска службата си във варненската гръцка митрополия и по този начин си развързва окончателно ръцете от всяка чужда опека. Оттук нататък отец Константин се възправя с целия си духовен ръст срещу гръцкото духовенство. Годината 1864 е забележителна за отец Константин и поради това, че на 11 юли му се ражда син, когото кръщава с името Петър.(IX) Впоследствие този негов син става глава на Всемирното Бяло Братство в България, известен между последователите като Учителя Беинса Дуно. Тук искаме да отбележим, че Учителя Беинса Дуно се ражда десет години след описаната по-горе среща в солунската църква “Св. Димитрий Солунски”. От друга страна, раждането на Учителя Беинса Дуно става хиляда години след въвеждането на християнството от цар Борис І като официална религия в България. Въпреки многото трудности и спънки в борбата срещу елинизма и османските поробители, отец Константин все по-ясно вижда своето място и все по-пълно заема своя пост на възрожденец за верска и национална свобода. Отец Константин се нагърбва с все по-големи и отговорни дела, които го ангажират цялостно и го поставят в центъра на всички народностни дела. В първите дни на месец януари 1865 г. варненските първенци поканват отец Константин за свой пръв български варненски свещеник.21 С готовност и ентусиазъм той се отзовава на поканата, като започва свещенослужене във Варна, в което съзира своята мисия. Източник: 027. Раждане на Петър - син на свещеник Константин Дъновски За родословието на Учителя Петър Дънов КОЯ Е РОЖДЕНАТА ДАТА НА ПЕТЪР КОНСТАНТИНОВ ДЪНОВ Валсерпъ Айн ЮЛИАНСКИ КАЛЕНДАР През 46 г. пр. Хр. император Юлий Цезар осъществява нова календарна реформа върху дотогава съществуващия римски календар. Този календар придобива названието Юлиански, или стар стил. Той е изграден средно от 365.25 дни в годината. За да се реализира тази продължителност, всеки три от четири поредни години са прости, т.е. от по 365 дни, а четвъртата е високосна, т.е. от 366 дни. Приема се, че за високосни се считат онези години, чийто брой се дели на четири без остатък. Например: 1996 г. е високосна, защото 1996:4 = 499 (остатък 0). Грешката, която се допуска между действителната трайност на годината и приетата за 365.25 дни, е: d = 365.24219879 - 365.25 = —0.0078013 дни, където трайността на действителната година, т.е. периодът, за който Слънцето има две последователни преминавания (отчита се и прецесията) през точката на пролетното равноденствие, е 365.24219879 дни. Това е т.нар. тропическа година. Грешката d означава, че началото на приетата година закъснява с приблизително 11.23 min спрямо тропическата (за всяка година). Тази грешка за приблизително 128 години нараства до един ден (или по-точно за 128.1837642 години). Денят на пролетното равноденствие през 46 г. пр. Хр. е 23. III (или по-точно казано, астрономическата пролет на 46 г. пр. Хр. настъпва в 18:24 ч Гринуичко време на 23. III.46 г. пр. През 325 г. сл. Хр. по време на Първия вселенски събор в Никея (Никейски църковен събор) пролетното равноденствие е било на 21. III. По време на този събор църквата приема Юлианския календар за официален. ГРИГОРИАНСКИ КАЛЕНДАР Тъй като грешката от един ден за 128 години продължавала да се натрупва през вековете, се оказва, че към XVI век пролетното равноденствие е настъпвало на 11. III (което е неестествено зимно време). Така честването на Великден е настъпвало в нетрадиционно ранни дни от годината. Това налага през 1582 г. да се направи нова календарна реформа. Тази реформа е т.нар. Григориански календар, или нов стил. Тя се извършва от папа Григорий XIII, като се приема поправка от 10 дни. Така след 4. Х.1582 г. следва датата 15. Х.1582 г., т.е. 5. Х (стар стил) съответства на 15. Х (нов стил). Например: 5. Х + 10 дни = 15. Х; 7. Х + 10 дни = 17. Х и т.н. По този начин пролетното равноденствие през 1583 г. отново е на 21. III. Решено е тази дата да бъде фиксирана занапред като дата за настъпване на пролетта. За тази цел се приема, че на всеки 400 години три високосни години ще се смятат за прости. Приема се също така тези години да са нулевите на всеки век. Така например: 1600 г. - високосна 1700 г. 1800 г. са прости по нов стил, но високосни по стар 1900 г. 2000 г. - високосна и т. н. В резюме: Григорианският календар (нов стил) се различава от Юлианския (стар стил) по това, че през 1582 г. се прави една поправка от 10 дни и след това на всеки 400 години се изпускат по три дни от Юлианския календар спрямо Григорианския. При този календар също има грешка, но тук вече един ден се натрупва за около 3320 години. Това означава, че след 4900 години ще се наложи нова календарна реформа, ако, разбира се, дотогава се запази този начин на летоброене. КАК СЕ ПРЕМИНАВА ОТ СТАР В НОВ СТИЛ За периода от 5. X.1582 г. до 29. II.1700 г. включително (стар стил) поправката е +10 дни към датата от стар стил. Например: 1. I.1700 г. (стар стил) съответства на 11. I.1700 г. (нов стил). Но 1700 г. е високосна за Юлианския календар, а е проста за Григорианския, т.е. 29. II.1700 г. съществува само по Юлианския календар (стар стил), но по Григорианския на тази дата съответства III. Например: 19. II.1700 (стар стил) 10 дни> 29. II.1700, но тази дата не съществува, т.е. това е 1. III. Този един ден разлика между стар и нов стил се натрупва към останалите 10 и така вече поправката e 11 дни. Например: II.1700 (стар стил) 10 дни> 10. III.1700 (нов стил) II.1700 (стар стил) 10 дни III. 1700 (нов стил) III. 1700 (стар стил) 11 дни> 12. III.1700 (нов стил) Аналогично през 1800 г. се натрупва още един ден разлика между календарите. Така вече имаме 12 дни корекция. Например: ПЕТРОВДЕН Петровден е църковен празник, II.1800 (стар стил) 11 дни - 2. III.1800 (нов стил) II.1800 (стар стил) 11 дни - 11. III. 1800 (нов стил) II.1800 (стар стил) 11 дни - 12. III.1800 (нов стил) III.1800 (стар стил) 12 дни - 13. III.1800 (нов стил) Аналогично и за 1900 г.: 28. II.1900 (стар стил) 12 дни - 12. III.1900 (нов стил) II.1900 (стар стил) 12 дни -13. III.1900 (нов стил) III.1900 (стар стил) 13 дни - 14. III.1900 (нов стил) Така след датата 29. II.1900 г. (стар стил) имаме право да добавяме 13 дни, за да приведем датата към нов стил. За всички дати от 1. III.1800 г. до 29. II.1900 г. (включително) се ползва поправка от +12 дни. Веднъж приведена една дата от стар в нов стил, тя не подлежи на нови промени, защото нови дни за поправка се получават само при съотнасяне между стария и новия стил, но не и между вече поправения стар стил, т.е. той вече е нов и някакъв следващ нов стил. РОЖДЕНАТА ДАТА НА ПЕТЪР К. ДЪНОВ Учителя Петър Дънов е роден на 29. VI.1864 г. (стар стил). Това съответства в църковния календар на Петровден. За да приведем датата 29. VI.1864 г. към нов стил, се прави поправка от +12 дни: 29 + 12 = 41 - 30 (м. юни е от 30 дни) =11. Така се получава 11 . VII.1864 г. (нов стил). Забележка: На читателя, интересуващ се по-задълбочено от астрология, предлагам да изследва времето около 9 ч. и 55 мин. Гринуичко време. ПЕТРОВДЕН Петровден е църковен празник, спадащ към т. нар.