Обсъдихме подробно природата на сетивните обекти, а също така и на ума, в който и чрез който те възникват. Има още две теми, които се нуждаят от обяснение, а именно индивидуалната душа и Бог. Нека да разгледаме първата от тях.
В хода на живота придобиваме някакви представи за нашата душа. Трябва да разберем доколко тези представи са обосновани. Повечето от нас приемат, че има някаква душа, която възприема сетивните обекти, които в своята съвкупност представляват външния свят и оценява мислите, които възникват в ума.
Приемаме за даденост, за нещо, което се разбира от само себе си, че има някаква отделна душа, която обитава във всяко отделно тяло. Това е "душата", която приемаме за себе си и която определяме като своя "Аз". По този начин ограничаваме "Аз-ът" единствено до тялото и свързания с него ум, което води до извода, че той има определени граници.
Когато казваме "Аз", имаме предвид този ограничен "Аз" - малкият "аз". Вярваме също така, че "ние", а именно тези малки "аз", се намират в робство, тъй като са подвластни на законите на пространството, времето и причинността. Някои от нас вярват, че този малък "аз" може да стане свободен, въпреки че не всички разбираме едно и също под думата "свобода".
Повечето от нас считат, че този "аз" изпълва тялото, но това не се случва по собствена воля, а под принудата на резултатите от своите действия.
За много от вярващите съществува една догма, която има почти универсален характер, че душите завинаги остават отделени от Бога. Тези вярващи не поставят под съмнение реалността на времето и пространството в този и в другите светове.
Всички тези вярващи приемат, че умът е "Аз", като често това се случва неосъзнато. Доста от тях изповядват мнението, че има някакъв "Аз", който е различен от ума, обаче инстинктивно вярват, че този "Аз" е някакъв вид ум, приписвайки на своя "Аз" много от свойствата на ума.
Ако тези вярващи бяха прави, то би следвало, че "Аз" е някаква личност , т.е. някаква индивидуалност. По този начин, всички въпроси, които възникват относно "Аз-ът", се свеждат до един въпрос: "Този "Аз" индивид (личност) ли е?". Ако "Аз-ът" не е личност, тогава няма душа - няма го този, който възприема света и се наслаждава или страда от последиците на своите действия.
Дали личността е реална или не, е видно от това, което Мъдрецът ни казва в своите произведения: " Тялото, което само по себе си е инертно, не казва "Аз". Вечно съществуващото Съзнание не се издига и не пада. Но между тези две възниква едно фалшиво битие, "аз", което приема формата и размера на тялото. Това е самият ум, който служи като възел между съзнанието и инертното тяло. Това е обусловеното съществуване, егото, зависимостта и финото тяло. Такава е истинската природа на така наречената душа ".
Мъдрецът ни казва, че реалното Съзнание се намира отвъд времето и затова няма нито изгрев, нито залез. То прилича на Слънцето, което - спрямо Земята - не се движи. Изгрева и залеза на Слънцето, за които ние говорим, са причинени от движението на Земята. Следователно Реалността също сияе постоянно, а издигането и залязването на егото, се приписват на Нея. Чувството за его е непостоянно, то се издига и спуска, възниква и изчезва. Няма индивидуална душа, която да е отделна от чувството за его. Тя сияе по времето когато сме будни и когато сънуваме и залязва по време на дълбок сън. Не трябва, следователно, този малък "аз" да се отъждествява нито с Реалността, нито с инертното тяло.
Какво тогава е това малко "аз"? Мъдрецът ни казва, че то е някакво хипотетично битие, химера на ума, съставена от тялото и светлината на Съзнанието. Тези две много различни неща са смесени заедно, като резултата е нелепо същество, наречено индивидуална душа, която казва: "Аз съм това и онова". То изглежда съзнателно, тъй като е свързано със светлината на Съзнанието, но в същото време е неразличимо от тялото, което няма свое собствено съзнание. Заради тези два несъвместими един с друг елементи, които го съставят, то се описва като възел между Реалността - Атман, Аз - и тялото. Ето защо това малко "аз" се проявява като чувство за его, което има форма и мисли "Аз съм това тяло".
Тялото, което по този начин е отъждествено с "Аз" (истинският Аз ), не винаги е физическо. Понякога умът, който е само по-фина форма на тялото, заема неговото място и тогава чувството за индивидуалност е за известно време ограничено от границите на ума.
И така, мисълта "Аз съм тяло", е първичната мисъл. Тя прилича на нишката, на която са нанизани всички останали мисли. Следователно, егото не е нещо различно от ума. Умът, по същество, е разширена форма на егото. Затова Мъдрецът ни казва, че умът и финото тяло са същото като хипотетичния малък "аз", който не е нищо друго, освен егото. Може да кажем и обратното - малкото "аз" не е нещо друго, освен те двете - умът и финото тяло.
По този начин научаваме, че така наречената душа е егото, обусловено от смесването на двата елемента, които са различни един от друг и не могат да бъдат обединени, тъй като единият от тях - тялото - не съществува, бидейки само представа на ума.
Истинско смесване може да се осъществи само ако и двата елемента са реални. Мъдрецът ни обясняваше, че смесването на тези два елемента прилича на сватба, осъществена от ерген по време на сън, където младоженецът е реален, а булката - не; когато спящият се събуди, той открива че е същия ерген, какъвто е бил преди да заспи.
Следователно, истинският Аз , който е Реалността, в действителност не е станал ограничен. Той никога не се е превръщал в душа, или малкият "аз", Той в действителност никога не се е омъжвал за тялото. По този начин става ясно, че индивидуалната душа няма реално съществуване. Всички въпроси, които са свързани с нея, са безсмислени, тъй като те допускат съществуването на душата.
Има само един Аз , Чистото Съзнание, което е отвъд времето. По-късно ще видим защо Той се описва като Съзнание, а не като съзнателно и тогава ще разберем, че има съществена разлика между тези две описания. Тъй като умът не съществува отделно от фалшивата същност, наречена его, следва, че всички творения на ума, включително невежеството и робството, както и конвенционално съществуване, което е следствие от тях и което се свежда до наслада и страдания и което ние наричаме "живот", са продукти на това его и носят порока на неговата нереалност. Това, че невежеството не е реално, ще бъде анализирано по-късно.
Ако разгледаме фактите без предразсъдъци ще ни стане ясно, че това учение е истинно. Чрез внимателен анализ на нашия минал опит не можем да намерим доказателство за съществуването на индивидуалната душа, като нещо различно от егото. Самото то е това първично невежество, признаването на което е отправната точка на нашето изследване. Тук е показано, че бидейки съединение на два елемента, които не могат да се смесят, егото е някаква въображаема същност. По този начин цялото конвенционално съществуване, което ние наричаме живот, се основава върху тази лъжа, наречена индивидуална душа. Именно затова е съвсем естествено животът да бъде изпълнен с лъжи и следователно - с разочарования.
Възможно е да изпитате определени трудности да разберете това учение, но то е основополагащата истина, на която ни учи древната традиция. Ако то не бъде прието, трудно ще може да се разбере смисъла на древните предания и традиция. Докато съществува идеята за индивидуалността, всички философски изследвания са безполезни, тъй като те не могат да ни изведат от първоначалното невежество.
Мъдрецът Шанкара е повече от ясен: "Само докато има отъждествяване (извършено от ума) на истинският Аз с интелекта, присъства подобието (привидността) на отделното битие (съществуване) и условното съществуване на този Аз . В действителност няма такова същество като индивидуална душа, освен фалшивата същност, която интелекта си въобразява. При изучаването на Веданта ние не намираме поддържаща живота сила на всяко съзнателно същество, имащо свое собствено съществуване, отделно от Върховното Същество, което е вечно свободно и което знае всичко.
Свещените текстове казват: "Няма виждащ, слушащ, мислещ или познаващ отделно от това Същество"; "Няма никой, освен Него, който вижда, слуша, мисли или познава"; "Ти си ТОВА"; "Аз съм Реалността". Тези и стотици други текстове са нашите авторитети".
Егото е единственият източник на всички наши жизнени преживявания, които са това, което са, благодарение на егото. Ние казваме: "Аз съм това и онова", "Аз извършвам действието"; "Аз съм щастлив човек"; "Аз съм нещастен човек", и т.н. Във всяка отделна мисъл може да намерим "Аз съм" (чистият "Аз"). Това е общия фактор на всички без изключение мисли. Не може да се появи мисъл, която да не съдържа това "Аз съм". Този "Аз съм" не е свойство на ума и ние научаваме това както от Мъдреците, така и от Упанишадите . На нас ни се казва, че това "Аз съм" е Светлината на истинският Аз . Тъй като този Аз е безкраен и неограничен, Той не е онова малко нещо, за което обикновено го приемаме.
Ние го смятаме за ограничен, несъвършен и обвързан с колелото на болките и удоволствията само защото не може да различим и разграничим елемента на реалност в егото от фалшивия елемент в него.
Трябва да ни бъде ясно, че истинският Аз е замъглен защото приемаме егото за чиста монета, за нашия истински Аз , който, както е показано тук, той не е.
Това е същността и на учението на мъдреца, известен като Гаутама Буда. Някой го попитал за безсмъртието на душата и той отговорил: "Тази душа, за чието оцеляване толкова много се безпокоите, не съществува даже в момента - тя е нереална". Той е имал предвид, че човекът, който му задал въпроса, приемал съществуването на индивидуалната душа, която в действителност не съществува, от което следва, че самият въпрос се основава върху фалшиво предположение.
Буда не е отричал съществуването на истинският Аз . Събеседника му погрешно е разбрал отговора, като приел, че от казаното следва отсъствието на собствена същност изобщо. Той е трябвало да зададе следния въпрос: "Има ли истински Аз и ако е така, каква е Неговата истинска природа?". Той обаче не постъпил по този начин и си тръгнал, а Буда разбрал, че е разколебал вярата на този човек, без да го просветли. Трябва да отбележим факта, че когато въпросите се основават върху фалшиво предположение, на тях не може да се отговори с простото "да" или "не", тъй като и в двата случая отговора ще бъде погрешен.
Индивидуалната душа е нереална, от което следва, че няма никой, който да възприема света. Това твърдение може да ви изненада, макар да не е задължително това да се случи. Виждащият и това, което той вижда, са неразделни - те са подобни на двата края на пръчката и тъй като тя винаги ги притежава, то всяко възприятие включва двете - този, който вижда и видяното. Трите - виждащият, видяното и отношението на виждане (виждането) - образуват триада, от която виждането е неразделна част и то се осъществява благодарение на светлината на Съзнанието. Чрез тази Светлина се проявяват както виждащият, така и видяното.
Невъзможно е да припишем реалност на виждащият и в същото време да отречем реалността на видяното. Ако приемем гледната точка че видяното, а именно светът, е нереален във всеки смисъл, тогава трябва да приемем и че наблюдаващият този свят също е нереален - в същия смисъл и в същата степен. Този наблюдател всъщност е неразделна част от света; и когото е буден и когато сънува, наблюдателят и наблюдаваното са единно цяло и те се появяват и изчезват заедно.
Махарши ни помага да разберем фалшивата природа на егото - индивидуалната душа - чрез притчи. На една сватба дошъл неканен и непознат нито на булката, нито на младоженеца гост и се представил като близък приятел на младоженеца. В началото домакините, които били от страната на булката, му повярвали и се отнесли с него с необходимото уважение. След време възникнало подозрение и започнал спор между двете страни, тази на булката и тази на младоженеца, кой е той и с какво право е дошъл на сватбата.
Измамникът осъзнал, че скоро ще бъде изобличен и ще понесе последиците от това и побързал да избяга.
В тази притча егото е самозванеца. То не е истинският Аз , нито е тялото; докато не се проведе изследване, егото се запазва и се наслаждава на статута на истинският Аз . Когато обаче започне изследване - когато търсенето на истинският Аз започне - егото изчезва, без да остави и следа.
Точно това ни казва Мъдрецът в следния текст: " Това его, което е само фантом, без собствена форма, възниква, когато успее да завладее някаква форма. Като поддържа тази форма и се наслаждава на сетивните обекти, то става много силно. Ако обаче започнете да търсите истината за него, то със сигурност побягва ".
Трябва внимателно да анализираме това поучение. По време на дълбок сън няма его. То присъства само, когато сме будни или когато сънуваме. В тези две състояния, егото се проявява, завладявайки тялото и казвайки: "Аз съм това тяло". С други думи казано, има възприятие за тялото и в същото време възниква мисълта "Аз съм това тяло". Така това тяло се приема за Аза или за местопребиваването на Аза, а останалите тела и обекти се разглеждат като не- Аз .
Когато настъпи дълбокия сън, и тялото и егото изчезват, а с тях изчезва и света. По този начин, егото е просто невежеството, което ограничава истинският Аз до едно от многото тела, като всички те са негово творение. Егото разделя света, който сам е създал, на две части - на себе си и на не себе си, т. е. една малка първа част и една голяма втора част. Получават се двама близнака - представата за "аз" и "мое", които съставляват същността на зависимостта, на нашето крепостно състояние, на нашето робство.
Робството е резултат от ограничената представа за себе си като за едно-единствено тяло. Затова е очевидно, че без его не може да има зависимост. По този начин става лесно да се приеме учението на мъдреците за това, че истинският Аз е винаги свободен - никога не е обвързан или подвластен на невежеството - и не се нуждае от Освобождение.
Джняни , който няма представа за друго Битие, освен истинският Аз в Неговата пълна чистота и съвършенство, не възприема никаква зависимост. Той даже не осъзнава, че в даден момент от времето е бил обвързан, защото самият той е отвъд времето.
Зависимостта е просто мисъл, подобна на всяка друга мисъл, макар че е необходимо да кажем, че тази мисъл за зависимост е полезна, тъй като тя води разумните хора към онова изследване, което, чрез търсенето на Себе си, стига до осъзнаването, че в действителност няма зависимост, няма робство.
Тъй като робството е присъщо на самото чувство за его, то не може да се прекрати, докато егото продължава да оцелява. По този начин, ние получаваме този любопитен резултат, че егото е едновременно и самото робство и страдащият от него. От това следва, че егото е завинаги лишено от правото да се наслаждава на Освобождението. Как може робската зависимост някога да превърне в свобода? В състоянието на свобода може да оцелее само абсолютно реалното, а егото е нереално.
Тези, които се надяват да постигнат Освобождение, без да загубят своята индивидуалност, са обречени на разочарование. В действителност, блажените сфери, които те се надяват да постигнат и в които да запазят своята индивидуалност, са толкова нереални, колкото нереален е и този свят.
Това, което бе казано за зависимостта, се отнася и за "невежеството", тъй като то е идентично на егото и не съществува отделно от него. Трябва да осъзнаем в цялата му пълнота факта, че егото само по себе си е източника на всяко зло, което съпътства живота ни. За повечето от онези хора, които търсят и задават въпроси, егото им е толкова скъпо, колкото и животът им, тъй като смятат егото за себе си и затова не искат да го загубят. Те са по-скоро готови да страдат от всички житейски нещастия, отколкото да бъдат щастливи без егото.
Задаваните на Мъдреца въпроси изхождаха от предположението за безсмъртието на тази несъществуваща душа и нейното оцеляване при постигането на Освобождение. Ако Учението беше правилно разбрано, тези въпроси изобщо не биха се появили.
Един такъв въпрос възниква по следния начин. Едно от съществените поучения на Веданта е "Ти си ТОВА" ( Тат Твам Аси ). Имало е време, когато това учение се е пазело в тайна и е било съобщавано само на добре проверени ученици, като по този начин са били предотвратени неприятностите при неправилното разбиране на този израз. Сега това свещено предание е достъпно на всички и последствията от дава далеч не са желани, понеже колкото по-висше е учението, толкова по-голямо е злото, което произтича от неговото неправилно разбиране.
Некомпетентни хора четат книги и предполагат, че егото само по себе си, с всички свои пороци, е безкрайно, всесилно и превъзхождащо закона за доброто и злото. Те не могат да се измъкнат от тази заблуда и дори най-добрият изследовател е озадачен от това учение, тъй като не е разбрал истината, а тя е, че няма индивидуалност. Според него, този свещен текст означава, че индивидуалната душа е Бог или нещо друго - безкрайно и велико. Той обаче се съмнява в това учение, тъй като в смисъла, в който го е разбрал, то е толкова абсурдно, колкото и богохулно. Той е прав да се съмнява, много по-прав от онези, които приемат това учение, но го разбират по един погрешен начин.
Най-добър е този духовен търсач, който има инстинктивно чувство за това, че тук има някаква грешка. Той е изпълнен със съмнения и затова си задава въпроси, за да може да си ги изясни.
Един такъв човек попита Мъдреца: "Ако аз съм вечен и съвършен, защото съм невеж?". Мъдрецът отговори: " Кой е невеж? Истинският Аз не се оплаква от невежество. Твоето его се оплаква и то задава въпроси. Атман, Аз-ът , не пита за нищо. Егото не е нито тялото, нито истинският Аз - то е нещо, което възниква между двете. По време на дълбок сън егото го няма и по това време у вас е нямало чувство за несъвършенство или за невежество. Така че, самото его е несъвършенство и невежество. Ако вие търсите истината за егото и по този начин намерите Аз-а , ще откриете че няма невежество".
Тук Мъдрецът има предвид, че ако истинският Аз бъде открит, то егото ще бъде унищожено, а заедно с него и невежеството, от което се оплаква питащият.
Точния смисъл на свещения текст "Ти си ТОВА", както той е даден от Мъдреците, е записан в Гуру-Рамана-Вачана-Мала така: "Ти не си нито тялото, нито чувствата, нито ума, нито жизнената сила, нито егото. Ти си ТОВА, което ще блести като чистото "АЗ СЪМ", когато чрез отказ от първородния грях - който е просто идеята за индивидуалният "аз" във всичко изброено - и чрез търсенето на истинският Аз (Себеизследването, Атма-вичара ), умът е напълно потопен и обездвижен в Сърцето и този свят престава да бъде видим".
Може да се отбележи също така, че самото его е причината за целия този плам на вярата, която поражда фанатизма и нетърпимостта, както и пристрастието към пустите и даже злобни спорове.
Религиозният човек е обладан от егото точно както това се случва и при неговия по-приемлив брат - скептика. Последният е безразличен, поради което не е неприятен. Религиозния човек обаче рядко е спокоен, тъй като вижда, че съществуват много хора, които имат различни от неговите вярвания. Той страстно и нетърпеливо чака времето, когато всички хора ще изповядват една и съща религия, но не може да понесе мисълта, че тя може да е, макар и с малко, по-различна от неговата религия.
Той би предпочел да види другите без каквато и да е религия, отколкото да изповядват такава, която е различна от неговата. От това следва, че колкото по-религиозен е един човек, толкова е по-вероятно е той да изглежда неприятен за онези, които имат различни религиозни убеждения.
Ако той получи политическа власт, ще преследва опонентите си, които изповядват други религии и това ще бъде поради факта, че религиозната вяра не е нещо, което е неблагоприятно за егоизма.
Религиозния човек мисли, че неговата ревност и страст, насочени към вярата му, е някаква добродетел. В действителност, това съвсем не е добродетел, а е порок, защото тази ревност е причината за неговия егоизъм. Той не си казва: "Тази вяра изглежда истинна и добра, затова тя ще бъде моята вяра, докато не позная по-добра". Обратно, той си казва: "Това е моята вяра и затова тя е единствената истинна вяра, поради което трябва да бъде приета от всеки". По този начин привързаността към собствената вяра е проява на егоизъм - самата вяра е егоистична. Това е причината за проявата на злоба при обсъждането на другите форми на вярата. Съществуването на такива вярвания е обидно за него. "Праведността е моята доктрина, а доктрините на другите хора са ерес" - това е неговия начин на мислене. Случва се така, че много от вярващите изпитват по-голяма неприязън към тези, които са само малко по-различни от тях, отколкото към невярващите или последователите на съвсем друга религия.
Мъдрецът казва: " Този, който не е постигнал състоянието на съвършена идентичност с Реалността (която е неговото Естествено Състояние, тъй като тази Реалност сияе вечно в сърцата на всички създания като истинският Аз ), се ангажира със спорове и твърди: "Има нещо реално", "Не, всичко е нереално", "Реалността е нещо, което има форма", "Не, Тя няма форма", "Реалността е една", "Тя се състои от две части", "Тя не е нито това, нито онова "".
Става ясно, че джняни няма собствено вероучение, символ на вярата и причината за това е, че той няма его. Именно то се явява вярващо или невярващо - в зависимост от случая. Хората, които се намират под властта на егото, се подразделят на две големи групи - тези, които отричат, и тези, които приемат съществуването на Реалността, лежаща в основата на променящите се аспекти на света, в това число и тройната проява на душата, сетивните обекти и Бог.
Тези, които приемат това, на свой ред имат многобройни различия в мненията си относно природата на тази Реалност. Основните различия са споменати тук. Преди всичко, има сблъсък на мненията относно реалността на формата; има такива, които приемат, че Първопричината има форма, и други, които отричат това. Съществува и спор относно единството или многообразието на Първопричината.
Някои доказват, че Тя е една и че Вселената е някаква видимост в нея, така че Тя се явява материална и действаща причина. Други отричат това и доказват, че Първопричината е Бог, който е различен от душите. Им трети, които твърдят, че Бог и душите нито са тъждествени, нито са различни. Сред тях има някои, което вярват в единството на Бог и душата, защото учението за Реалността, макар и достатъчно истинно, не трябва да се разглежда като някаква догма, а да спомага за постигането на действителното Преживяване на Реалността. Следователно тези, които не са склонни към Търсенето, чрез което може да бъде постигнато това Преживяване, с нищо не са по-добри от другите, тъй като всички в еднаква степен са подложени на влиянието на егото и са доволни да останат такива.
Наистина, само Преживяването на Атман е реално, а не мненията за Него, което предполага, че Той може да стане обект на мисълта. Простото теоретично знание за Атман, даже ако то е извлечено от свещените писания, е невежество, точно както и догмите на вярващите.
Мъдрецът от Аруначала има предвид, че Реалността превъзхожда ума, докато верските доктрини са чисто ментални построения. Затова никакъв символ на вярата не може да служи за точно описание на Реалността. Нея я няма нито във вероизповеданията, нито в книгите, в които те са изложени. Вярва егото, чиято същност е в това да скрива и да изопачава истината.
"Аз вярвам" - казва вярващият. Мъдрецът му отговаря: "Намери истината на този "аз", "вярващият". След това ще познаеш Истината, която превъзхожда ума и следователно не може да се съдържа в която и да е доктрина...".
Разбрахме, че егото е първичният източник на цялото многообразие - не само на света на обектите, но и на света на идеите. Това е логичното развитие на извода, до който стигнахме в предишната глава, а именно, че светът е продукт на дейността на ума. Тъй като обаче умът не съществува отделно от егото, самото его е едновременно ум и свят. Това ни казва Мъдрецът в следния текст: " Когато възникне егото, възниква и света. Когато егото го няма, не съществува нищо. Затова търсенето на Себе си (Себеизследването, Атма-вичара ) във вид на въпроса: "Кой е това его?" или "Откъде се е появило?", е начинът да се отхвърли целия свят ".
Даденото тук учение трябва да се разглежда заедно с други пасажи, които цитирахме в предходната глава. Там ( Улада Нарпада , стих 14) Мъдрецът каза, че множеството "аз", които ни се привиждат в състояние на невежество, е една илюзия и че тази множественост изчезва, когато егото бъде унищожено чрез Търсенето (Изследването, вичара ). Затова в Състоянието на Освобождение, няма свят, било то неща, хора или мисли. Целия свят пребивава в егото и той не е нищо друго, освен егото.
Всичко това се съгласува по един съвършен начин с древната традиция, която е ясно изразена в Мандукя Упанишада , където се казва, че "ТОЙ (Атман) е отвъд света, изпълнен с блаженство, спокоен, без никакви различия".
В древната традиция има и други подобни недвусмислени твърдения, които защитават пълната липса на различия в Състоянието без его. "Тук изобщо няма множественост".
С това търсещият Истината е предупреден да не попадне в капана на фалшивата вяра в реалността на различията. Казано е, че който приема тяхната реалност, ща умира отново и отново.
Този, който си представя дори най-малка разлика между себе си и Истината, ще бъде жертва на страха.
Всичко, което човек счита за различно от Атман е способно да го заблуди.
Мъдреците също твърдят, че светът престава да бъде видим за онези, които са постигнали Освобождение: " Сега ще формулирам ясно дълбоката тайна, която е най-висшата същност на цялата Веданта : знай, че когато егото умре и истинският Аз се осъзнае като Единната Реалност, тогава остава само истинският Аз , който е Чистото Съзнание ".
На това съответства и учението на Гита , където се казва, че дори сега този свят не съществува. "всички творения пребивават в Мене, но Аз не съм в тях Всъщност) те не са в мене. Такава е Моята божествена Мая .
От друга страна, докато чувството за его продължава да съществува, виждането на света е неизбежно. И обратното, докато човек вижда света, той не може да избегне смесването на тялото със своята истинска природа и приемането, че тя е ограничена. Това е по-лошо за онези, който поддържат лъжливата убеденост, е светът като такъв, е реален. По отношение на това няма действителна разлика между тези, които считат тялото си за своята истинска природа и онези, които мислят, че тя е ума. Последните, подобно на първите, смятат тялото за Себе си. Ето защо хората от Запада говорят за умиращият човек като за "издишващ, изпускащ дъха си". Те не казват, че той напуска тялото, както трябва да кажат, ако не са заблудени, че тялото е Аз-ът .
Въпреки че самото его е невежество и източник на всички грехове и страдания, то има огромно значение за нашето изследване, тъй като държи ключа към откриването на истинският Аз.
Ние ще видим това в хора на описанието на Търсенето на Себе си, на Аз-ът . Освен това, егото е доказателство за истинският Аз . Следващият текст от Мъдреца ни дава представа за горното: "Неодушевеното тяло не ни казва: "Аз". Никой никога не казва: "Аз не съм съществувал по време на дълбок сън". Всичко това възниква само след издигането на егото. Затова търсете Източника, от който се издига егото, като насочите ума си към Търсенето".
Първата стъпка в Търсенето на истинският Аз е разбирането, че това Аз не е тялото - физическо или ментално. Причината за това е двояка. От една страна, тялото е неодушевено и следователно не може да бъде истинската природа, която да е ограничена от каквото и да било. От друга страна, ние сме убедени, че истинската природа, каквато и да е Тя, може да съществува и без тялото и това става ясно по време на дълбокия сън без сънища. Малцина могат да си представят, че Тя престава да съществува по време на дълбокия сън. Тези, които правят това, са прекалено изискани хора. Тяхната трудност по този въпрос е разгледана в продължителен разговор на Мъдреца с един от съмняващите се, който разговор ще бъде даден по-късно в осма глава.
По този начин, егото е доказателство за това, че ние съществуваме. Ние обаче не сме егото, а сме ТОВА, от което егото произтича. ТОВА трябва да се намери чрез търсенето на Източника на егото. Откровението на Шри Рамана ни казва, че ако и когато бъде намерен този Източник, ние ще открием не само Себе си, но и Реалността, която лежи в основата на проявата на света. Това ще се случи по този начин, защото Атман и Реалността са едно и също нещо.
Става ясно, че егото е най-големия измамник, истинският Сатана или Ариман. То е единственият враг на Бога и на човека, враг на правилното знание, изобретател на убийства и лъжи. Егото е космическата лейди Макбет, която постоянно убива Покоя, който е истинското Щастие.
То е самозванеца, който е узурпирал мястото на истинският Аз. Затова то е лишено от правото да проникне в Състоянието на Освобождение, в Божието Царство, което, както ни учи Иисус, се намира вътре в нас.
Мъдрецът ни казваше, че егото е цялото съществуващо зло, докато липсата на его е цялото съществуващо благо, доброто, което съществува. От егото, което е невежество, идват всички съпътстващи живота страдания. Всичко, което е добро и заслужава благоговейното култивиране от страна на човека, принадлежи на състоянието, при което липсва его.
Отделно от егото няма нито смърт, нито ново раждане. Този порочен кръг от смърт и раждания се поддържа единствено от първичното невежество, което е егото, което, само по себе си е смърт, понеже е отричане на Истината, която е същността на Живота. Егото не само трябва да бъде преодоляно, но и екзекутирано, защото, докато то съществува, ние сме в опасност.
За да бъде възможно да разберем ученията на мъдреците, егото трябва да стане много по-слабо. Това е ясно от следващото изказване на Мъдреца. В него той обяснява истинската същност на разпространената представа, че ученика трябва, след като е открил Гуруто, да остане с него дълго време, служейки му вярно и напълно отдавайки себе си на Него и че едва тогава последният ще го научи на великата тайна "Ти си ТОВА".
Мъдрецът го изтълкува по следния начин: "Истинският смисъл на това, което тук е наречено отдаване, е пълното заличаване на чувството за его, което е индивидуалността. Загубата на егото е необходимо условие за да може ученика да се окаже способен да приеме това учение. Ако няма отдаване в посочения смисъл, то непременно ще бъде разбрано неправилно. Дори с ограничения егоизъм, който съществува сега, човек е подвластен на изблици на ярост, жестокост, фанатизъм и т.н.
Какво още може да направи, ако му кажат, че той самия е това Върховно Същество? Той няма да разбере истинския смисъл на учението, а ще сметне, че неговата индивидуална душа, егото, е това Върховно Същество. Това не е истинското значение на учението, тъй като егото просто не съществува".
Истинския смисъл на това учение е, че макар душата като такава да не е нещо реално съществуващо, в нея има елемент на реалност, а именно светлината на съзнанието, която се излъчва от истинският Аз и се преживява от нас като "Аз съм". Тази светлина на съзнанието не принадлежи на душата, а на Атман, Реалността, от което следва, че душата трябва да бъде отдадена на Него. Когато бъде осъществено такова вътрешно отдаване, тогава остава само Аз-ът .
Ако по този начин бъде загубена индивидуалността, това е едно щастливо събитие, тъй като загубата на отделното съществуване (битие) не е загуба. Това е само загуба на малкия "аз", загуба на това, което само по себе си е огромна загуба и следователно е най-висшата от всички възможни печалби - тази на истинският Аз .
Древната традиция описва резултата от това отдаване по следния начин: "Както реките, вливащи се в океана, загубват своето име и форма и стават едно с него, така и Познаващият, загубил име и форма, става едно с Върховното Същество, което е трансценденталната Реалност".
Даже да оставим настрана истината, че егото е нереално, трябва да кажем, че това, което Просветленият губи, е математически равно на нула, докато това, което печели, е Безкрайната Реалност. Мъдрецът е изразил това в един от следните химни за Аруначала: "Ти си най-великото от придобивките, а аз съм нищо в този и в другите светове. Какво си придобила ти, безкрайност, придобивайки мене, нулата, о Аруначала!".
За да стане окончателно и съвършено това отдаване на Аз-а , то трябва да се осъществи с помощта на садхана - търсенето на истинският Аз чрез метода, който ще разгледаме в девета глава. Тъй като отдаването е кулминацията на предаността, търсещият Освобождение е длъжен да култивира преданост към истинският Аз . Когато тази преданост стане съвършена, тогава ще бъде възможно да се започне и да се упорства в Търсенето, докато се постигне успех, който се състои в това истинският Аз да разкрие Себе си.